Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Завиват. Трета кола, приближете ги. Първа кола, завийте вляво на следващото кръстовище и минете пред тях. — Полковник Вебер говореше по тактическа радиостанция от типа, който се използваше от екипите за огнева поддръжка FIST. Засадата беше подготвена от няколко дни и в мига, в който целите излязоха от скривалището си, съобщението за това беше предадено в цяла Германия. Поставените в тревога подразделения на НАТО бяха приведени в пълна бойна готовност. Тази вечер щеше да бъде дадено началото на войната… освен ако отрядът със специално предназначение не се преместваше от едно скривалище в друго, което също беше възможно. Той не знаеше какъв обрат ще вземат събитията, но беше уверен, че много скоро щеше да се случи нещо.

Двата микробуса се намираха в селската част на Западна Германия и се движеха на югоизток през германско-белгийския природен резерват — панорамен маршрут, по който обикновено пътуваха туристите и екскурзиантите. Този страничен път беше избран, за да бъдат избегнати военните колони по основните магистрали, но докато преминаваха през Мулартсхутте, водачът в първия микробус се намръщи при вида на колона от танкове, качени върху ниски влекачи. Странното беше, че танковете бяха натоварени обратно и масивните им оръдия бяха насочени назад. Шофьорът забеляза, че това бяха нови британски танкове „Чалънджър“. Е, той и не беше очаквал да види германски танкове „Леопард“ на белгийската граница. Никога не беше съществувала възможност за предотвратяване мобилизацията на германските въоръжени сили и той се опита да се убеди мислено, че останалите държави-членки на НАТО не бяха реагирали с необходимата бързина. Ако мисията им тази вечер успееше, на комуникациите на НАТО щеше да бъде нанесен сериозен удар, а бронираните челни колони може би наистина щяха да дойдат и да измъкнат групата от района на целта. Конвоят намали скоростта си. Шофьорът обмисли дали да не изпревари военната колона, но заповедите му бяха да се държи така, че да не събуди подозрение.

— Готови ли са всички? — попита Вебер от колата си.

— Готови. — „Дяволски сложна операция“, помисли си полковник Армстронг. „Танкисти, САС и германци работят заедно. Но пък си струва да заловим няколко руски командоси.“ Конвоят намали скоростта си и спря край едно място за пикници. Вебер спря колата си на сто метра по-нататък. Сега всичко зависеше от оставения в засада английски екип.

От всички страни на двата микробуса избухнаха светлини.

Шофьорът от КГБ беше заслепен от светлината. Когато зрението му се нормализира, той погледна напред и видя само на петдесет метра пред себе си дулото на танково оръдие да се вдига и да се насочва право в предното стъкло на микробуса му.

— Внимание — извика в мегафон един глас на руски. — Бойци от групата със специално предназначение, слушайте. Обградени сте от една мотострелкова рота. Излезте един по един и без оръжие от микробусите. Ако откриете огън, ще бъдете избити за няколко секунди.

След него заговори втори глас.

— Другари, говори майор Чернявин. Послушайте ги. Нямате никакъв шанс.

Командосите се спогледаха ужасени. В първия микробус капитанът им започна да изтегля предпазителя на граната. Един сержант скочи върху него и му изви ръката.

— Не можем да им позволим да ни заловят живи! Такива са заповедите! — извика капитанът.

— На куково лято не можем! — изкрещя сержантът. — Излизайте, другари, по един и с вдигнати ръце. И внимавайте!

Един редник излезе бавно от задната врата на микробуса.

— Отговори ми, Иванов — каза Чернявин от инвалидната си количка. Майорът беше предал голямо количество информация, за да получи тази възможност да спаси групата си. Той беше работил с тези войници в продължение на две години и не можеше да позволи да бъдат избити без причина. Едно нещо беше да бъде верен на държавата, а съвсем друго да остане верен на хората, които беше водил на бойното поле. — Няма да ви направят нищо. Ако имате оръжие, хвърлете го сега. Знам за скрития ви нож, редник Иванов… Много добре. Следващият.

Всичко стана много бързо. Смесен екип от бойци на Специалните служби на военновъздушни сили и командоси от GSG-9 събраха съветските си колеги, поставиха им белезници и ги отведоха встрани, за да им сложат превръзки на очите. Скоро в микробусите бяха останали само двама от руските командоси. Гранатата усложняваше положението. Капитанът вече беше осъзнал безполезността на действието си, но предпазителят на гранатата беше паднал някъде и опитите му да го намери се оказаха безуспешни. Сержантът извика, за да предупреди Чернявин, на когото му се искаше да излезе напред и лично да се справи със ситуацията, но не можеше. Капитанът излезе последен. Той имаше намерение да хвърли гранатата срещу човека, който според него беше предал родината си, но се разколеба, когато видя гипсираните крака на мъжа в инвалидната количка. Чернявин забеляза изражението на лицето на капитана.