Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Един майор се появи тичешком.

— Готови сме да тръгнем след двадесет минути.

— След петнадесет! — поправи го командирът му.

— Много добре — каза Алексеев. — Аз ще дойда с вас, другарю генерал. Искам да видя доколко вашите хора са запознати с екипировката си.

Михаил Сергетов пристигна по-рано за съвещанието на Политбюро, както правеше винаги. Кремъл се охраняваше както обикновено от една рота лековъоръжени пехотинци. Те бяха от Таманската гвардейска дивизия, представителна рота, която имаше минимална стрелкова подготовка. Войниците от Таманската гвардия бяха един вид безпомощни преториански гвардейци, които подобно на много други церемониални подразделения се упражняваха най-вече в маршировки и лъскане на ботуши, въпреки че в базата си в Алабино разполагаха с цял дивизионен комплект от танкове и оръдия. Истинската охрана на Кремъл бяха войниците от Гранични войски към КГБ и дивизията от войници на Вътрешни войски към Министерство на вътрешните работи (МВД), разквартирувана извън Москва. За съветската система беше типично наличието на три въоръжени формирования, подчинени на три различни министерства. Таманската дивизия разполагаше с най-доброто въоръжение, но имаше най-ниска боева подготовка. Войниците на КГБ имаха най-добра подготовка, но разполагаха само с леко въоръжение. Войниците от Вътрешни войски също нямаха тежки оръжия и се обучаваха предимно като полицейско формирование, но затова пък бяха съставени от татари, които бяха известни със своята жестокост и с ненавистта си към етническите руснаци. Взаимоотношенията между тези три групировки бяха много повече от сложни.

— Михаил Едуардович?

— О! — Беше министърът на селското стопанство. — Добро утро, Филип Моисеевич.

— Разтревожен съм — каза тихо мъжът.

— За какво?

— Страхувам се, че те — Съветът по отбраната — може би обмислят употребата на ядрени оръжия.

— Не може да са чак толкова отчаяни. — „Ако си агент-провокатор, другарю, то знаеш, че това вече ми е известно. По-добре ще е за мен да разбера на чия страна си.“

Изражението на славянското лице на министъра на селското стопанство остана непроменено.

— Надявам се да сте прав. Не успях да нахраня за първи път цялата тази страна само за да оставя някой да я вдигне във въздуха!

„Съюзник!“ — каза си Сергетов.

— Какво ще стане, ако го подложат на гласуване?

— Не знам, Миша, иска ми се да знаех. Събитията се развиват твърде бързо и много от нас дори не разбират какво става.

— Ще се изкажете ли против тази лудост?

— Да! Скоро ще имам внук и искам той да има страна, в която да израсне, дори ако трябва да заплатя за това с живота си!

„Прости ми, другарю, прости ми за всичко, което съм си мислил за теб преди.“

— Винаги ранобуден, а, Михаил Едуардович? — Косов и министърът на отбраната пристигнаха заедно.

— С Филип трябваше да обсъдим доставките на гориво за транспортирането на хранителните стоки.

— Мислете за моите танкове! Храната може да почака. — Министърът на отбраната мина покрай тях и влезе в заседателната зала. Сергетов и колегата му си размениха многозначителни погледи.

Заседанието беше открито след десет минути. Генералният секретар заговори пръв и веднага даде думата на министъра на отбраната.

— Трябва да предприемем решителна стъпка в Германия.

— Вие ни обещавате такава от седмици! — каза Бромковский.

— Този път ще се получи. След един час генерал Алексеев ще дойде тук, за да ни представи своя план. Дотогава ще обсъдим използването на тактически ядрени оръжия на фронта и начините за предотвратяване на ответния удар на НАТО.

Лицето на Сергетов беше едно от онези, които останаха безизразни. Той преброи четирима души, на чиито лица беше изписан ужас. Последвалата дискусия беше много разгорещена.

Алексеев остана в машината на дивизионния командир през първите няколко километра, които ги отведоха покрай Индийското посолство и Министерството на правосъдието. Сградата на последното накара Алексеев да се усмихне иронично. „Колко е странно, че трябва да мина покрай това здание точно днес!“ Командният бронетранспортьор на практика представляваше радиопредавател, поставен върху осем колела. В задната част на машината имаше шестима свързочници, чиято задача беше да позволят на командира да управлява дивизията си от бронетранспортьора. Свързочниците идваха от фронта и бяха верни на полевите офицери, които ги бяха върнали в родината им.