Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Изпратете инспектор там.

— На половин километър оттам има влак — предупреди помощникът му.

— Кажете му веднага да спре! — Диспечерът натисна ключа, който управляваше сигнала от кулата. Заместникът му вдигна телефона си.

— Влак единадесет-деветдесет и едно, говори централно диспечерско управление — Казан. Има проблем на моста пред вас, спрете незабавно!

— Виждам сигнала! Спираме — отговори машинистът. — Няма да успеем!

Нямаше как да успее. Единадесет-деветдесет и едно беше влакова композиция от сто вагона — платформи, натоварени с бронирани машини и закрити вагони с муниции. Искри изхвръкнаха изпод колелата, когато машинистът натисна спирачките на всички вагони, но спирачният път на влака беше неколкостотин метра. Той се вгледа навън, за да види какъв беше проблемът, като се надяваше, че системата се е заблудила и е подала неверен сигнал.

Не! Откъм западната страна на моста имаше една разхлабена релса. Машинистът извика, за да предупреди екипажа си, и се сви на мястото си. Локомотивът излезе от релсите, заора се странично в земята и спря. Това не попречи на останалите три локомотива зад него и на осем платформи да продължат да се движат напред. Те също излязоха от релсите и само стоманената рамка на моста не им позволи да паднат в река Яуза. Железопътният инспектор пристигна една минута по-късно. Докато вървеше към телефонната кутия, той не спираше да ругае.

— Трябват ни две големи машини за разчистване!

— Как е положението? — попита диспечерът.

— Не е чак толкова зле като миналия август. Дванадесет часа, може би шестнадесет.

— Какво е станало?

— При целия този трафик по моста… ти как мислиш?

— Има ли ранени?

— Не мисля, влакът се е движил бавно.

— Ще ви изпратя помощ до десет минути. — Диспечерът погледна към таблото с пристигащите влакове.

— По дяволите! Какво ще правим с тези?

— Можем да ги разделим. Това е цяла армейска дивизия, която пътува в пакет. Трябваше да заобиколят от северната страна. Не можем да ги изпратим на юг. В продължение на часове по Новоданиловский мост няма пролука.

— Прехвърли ги към гара Курск. Аз ще се обадя на диспечера в Ржевская, за да видя дали ще може да ни поеме по неговите релси.

Влаковете пристигнаха в седем и тридесет сутринта. Един по един те бяха отклонени към коловозите на гара Курск и спряха там. Много от войниците никога преди не бяха ходили в Москва, но с изключение на коловозите единственото, което можеха да видят от прозорците си, бяха влаковете на техните колеги.

— Преднамерен опит за саботаж срещу държавните железници — каза полковникът от КГБ.

— По-вероятно е била износена релса, другарю — отвърна диспечерът в Казан. — Но вие сте прав, че трябва да се внимава.

— Износена релса ли? — изсумтя полковникът. Той със сигурност знаеше, че случаят не беше такъв. — Според мен вие не приемате всичко това достатъчно сериозно.

Кръвта на диспечера се смрази при това изявление.

— Аз също си имам своите задължения. В момента те включват разчистването на проклетия мост и пускането на влаковете по него. Точно сега имам седем влака в Курск и ако не успея да ги отправя на север…

— Ако се съди по картата ви, прехвърлянето на целия трафик около града зависи само от един превключвател.

— Да, но за него отговаря диспечерът в Ржевская.

— Някога не ви ли е хрумвало, че саботьорите не избират местата за саботаж според това кой диспечер къде се намира? Може би същият човек сега работи в друга област! Някой проверявал ли е този превключвател?

— Не знам.

— Ами, разберете тогава! Не, не, ще изпратя моите хора да проверят преди вие, железопътни глупаци, да повредите още нещо.

— Но моят график… — Диспечерът беше горд човек, но знаеше, че вече достатъчно е предизвикал съдбата си.

— Добре дошъл в Москва — каза сърдечно Алексеев.

Както повечето парашутисти, майор Аркадий Семьонович Сорокин също беше нисък. Той беше хубав млад мъж със светлокафява коса и в очите му се виждаха пламъчета, породени от нещо, за което Алексеев знаеше много повече отколкото майорът. Той накуцваше леко от двете рани в крака си, които беше получил по време на съветското нападение срещу Кефлавик. На гърдите му беше закачена лентичката на ордена „Червено знаме“, получен затова, че беше повел ротата си срещу вражеския огън. Сорокин и повечето от жертвите, дадени в началото на операцията в Исландия, бяха върнати в Съветския съюз за лечение. Сега, когато тяхната дивизия се беше предала, те очакваха новото си назначение.