Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Михаил Едуардович, досега правех големи усилия, за да ви защитя. Моля ви да не ме карате да съжалявам за това. Ако бяхте успели да накарате Политбюро да вземе решение с открито гласуване, щяхте да загубите и вероятно да се самоунищожите. А сега — Косов млъкна за малко и се ухили — те поискаха от мен да обсъдя решението им с вас, за да им осигуря вашата подкрепа.

— Те са двойно откачили — продължи Косов. — Първо, министърът на отбраната иска разрешение за използването на няколко малки тактически ядрени бойни глави. Второ, той се надява на вашата подкрепа. Те предлагат пак да използваме маскировка. Една малка тактическа ядрена бойна глава ще бъде взривена в ГДР, след което ние ще отговорим на удара с удар, като същевременно обявим, че НАТО е нарушило споразумението да не употребява ядрено оръжие. Но може да стане и по-зле. Те наредиха на Алексеев да се яви в Москва, за да поискат неговата оценка за плана и как най-добре да го осъществят. Той вече би трябвало да е на път за насам.

— Политбюро никога няма да се съгласи с това. Все пак не всички сме луди, нали? Казахте ли им как ще реагира НАТО?

— Разбира се. Казах им, че първоначално НАТО ще бъде твърде объркано и няма да реагира изобщо.

— Вие сте ги окуражили?

— Иска ми се да не забравяте, че те предпочитат мненията на Ларионов пред моите.

„Другарю Косов — каза си Сергетов — какво ще стане с Родината, ви интересува много по-малко от вашата собствена безопасност. Вие няма да имате нищо против разрушаването на цялата страна, стига преди това да сразите враговете си.“

— Гласуването в Политбюро…

— Ще подкрепи Съвета по отбраната. Помислете. Бромковский ще гласува против, министърът на селското стопанство вероятно също ще гласува против, въпреки че аз лично се съмнявам. Те искат вие да се изкажете в подкрепа на плана им. Това ще намали опозицията на стария Петя. Петя е един добър човек, но никой вече не го слуша.

— Никога няма да направя това!

— Но трябва да го направите. И Алексеев също трябва да се съгласи. — Косов стана и погледна през прозореца. — Няма от какво да се страхувате — ядрените бомби няма да бъдат активирани. Вече съм се погрижил за това.

— Какво искате да кажете?

— Вие сигурно знаете кой контролира ядрените оръжия в тази страна?

— Разбира се, стратегическите ракетни сили, артилеристите на армията…

— Извинете, въпросът ми не беше зададен добре. Да, те контролират ракетите, но моите хора контролират бойните глави, а фракцията на Ларионов не обхваща тази част от КГБ! Затова трябва да играете по тяхната свирка.

— Много добре. В такъв случаи трябва да предупредим Алексеев.

— Сега трябва да внимавате. Изглежда, никой не е забелязал няколкото посещения на сина ви в Москва, но ако ви видят с генерал Алексеев преди срещата му със Съвета…

— Да, разбирам. — Сергетов се замисли. — Може би Виталий ще може да го посрещне на летището и да му предаде съобщение?

— Много добре! Ще направя чекист от вас!

Шофьорът на министъра беше повикан незабавно и получи написана на ръка бележка. Той се качи в министерската лимузина и се отправи към летището. По пътя беше забавен от военен конвой от колесни бронетранспортьори. Четиридесет минути по-късно Виталий забеляза, че индикаторът на горивото му показва, че резервоарът е почти празен. Това беше странно, защото той лично беше заредил с бензин предния ден — за членовете на Политбюро дефицит не съществуваше. Въпреки това стрелката показваше все по-малко. След това двигателят угасна. Виталий спря до пътя на седем километра от летището, излезе и отвори капака. Провери ремъците и електрическите връзки. Всичко изглеждаше наред. Той влезе отново в колата и се опита да запали двигателя, но безуспешно. Малко по-късно реши, че динамото се беше повредило и автомобилът се беше движил на акумулатор. Опита да се обади по телефона в автомобила, но акумулаторът беше напълно изтощен.

Самолетът на Алексеев тъкмо пристигаше. Един щабен автомобил, осигурен от началника на Московска военна област, се приближи до самолета, за да откара генерала и адютанта му до Кремъл. По време на полета Алексеев се беше страхувал най-много от слизането си от самолета — той беше очаквал да види войници на КГБ, а не щабна кола. Ако го бяха арестували, щеше да се почувства почти облекчен.

Генералът и Сергетов седяха мълчаливо на задната седалка. Те вече бяха говорили достатъчно в шумния самолет, където никакви подслушвателни устройства не можеха да работят. Алексеев забеляза, че по улиците няма хора, липсват камиони — повечето от тях бяха изпратени на фронта — и дори опашките пред магазините са по-къси от обичайното. „Страна във война“ — помисли си той.