Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Сър, аз съм офицер от ВВС.

— О, така ли? Е, това тук казва, че си морски пехотинец. — Генералът закачи един флотски кръст на възглавницата на Едуардс. Един майор се приближи до генерала и му подаде някакво съобщение. Генералът го прибра в джоба си и погледна към редиците болнични койки.

— Крайно време беше — въздъхна той. — Госпожице Вигдис, ще се погрижите ли за този човек вместо нас?

До заминаването им за фронта оставаха още два дни. 77-а мотострелкова дивизия беше подразделение от клас В и като всички такива подразделения се състоеше от запасняци на около тридесет години, които разполагаха с малко повече от една трета от нормалното оборудване на една дивизия. От обявяването на мобилизацията тези хора се бяха подготвяли непрестанно, като по-старите мъже, които имаха боен опит, предаваха знанията си на по-младите. Погледната отстрани, дивизията изглеждаше странно сборище. Младежите бяха в по-добра физическа форма, но не знаеха нищо за военния живот. Възрастните пък си спомняха доста неща от своята военна служба, но с годините бяха поомекнали. Младежите притежаваха пламенността на младостта и въпреки естествения си страх от опасностите на бойното поле нямаше да се поколебаят да защитят страната си. По-старите семейни мъже обаче имаха да загубят много повече. Един офицер ветеран беше изнесъл лекция пред офицерите им и информацията беше стигнала и до войниците. В Германия нямаше да бъде забавно. Един сержант от свързочната част прие съобщението и новината се разпространи бързо: в Москва към тях щяха да се присъединят опитни фронтови офицери и сержанти. По-опитните запасняци знаеха, че ще се нуждаят от такива началници, които да им предадат платените с кръв уроци на войната.

Те знаеха, че съобщението има и още едно значение: 77-а мотострелкова щеше да влезе в бой след по-малко от една седмица. Тази вечер в лагера цареше тишина. Мъжете стояха пред студените казармени помещения и гледаха към боровите гори по източните склонове на Урал.

— Защо не атакуваме? — попита Генералният секретар.

— Генерал Алексеев ме информира, че в момента подготвя голяма атака. Той казва, че има нужда от време, за да организира силите си за премерен удар — отвърна Бухарин.

— Предайте на другаря Алексеев — каза министърът на отбраната, — че искаме дела, а не думи!

— Другари — каза Сергетов, — струва ми се, че по време на моята военна служба ми говореха, че човек не трябва да напада, ако не разполага с решително надмощие от жива сила и въоръжение. Ако заповядаме на Алексеев да атакува, преди да бъде готов за това, ние ще обречем собствената си армия на неуспех. Трябва да му дадем време, за да си свърши добре работата.

— О, вие вече сте експерт във военните дела? — попита министърът на отбраната. — Жалко е, че не сте такъв експерт и в своята област, защото в противен случай нямаше да се намираме в такова затруднение!

— Другарю министър, аз ви предупредих, че прогнозите ви за потреблението на гориво в бойни условия са твърде оптимистични, и излязох прав. Не казахте ли вие самият: „Дайте ни горивото, а ние ще се погрижим да го използваме както трябва“? Вие казахте, че кампанията ще продължи две, най-много четири, седмици, не беше ли така? — Сергетов погледна около масата. — Опит като този ни изправи пред катастрофа!

— Ние няма да се провалим! Ние ще победим Запада.

— Другари — Косов влезе в стаята. — Извинете ме за закъснението. Току-що бях уведомен, че нашите сили в Исландия се предават. Командващият ги генерал докладва за тридесет процента жертви и безнадеждна тактическа ситуация.

— Да се арестува незабавно! — изрева министърът на отбраната. — Заедно с цялото му семейство.

— Другарят министър на отбраната, изглежда, показва по-добри резултати при арестуването на нашите хора, отколкото в разгромяването на враговете ни — отбеляза сухо Сергетов.

— Нахален хлапак! — Министърът на отбраната пребледня от гняв.

— Не казвам, че сме били победени, но е ясно и че не сме победили. Време е да потърсим политическо решение на тази война.

— Със съжаление трябва да ви информирам, че това вече е невъзможно — намеси се Косов. — Имам причини да вярвам, че преговорите са били измама — един вид германска маскировка.

— Но миналия ден вашият заместник ни каза, че…

— Предупредих и него, и вас, че имам определени съмнения. Днес във френския вестник „Льо Монд“ беше отпечатано съобщение, че германците са отхвърлили съветско предложение за политическо разрешаване на конфликта. В статията се посочва точното място и време на провеждане на срещите, така че информацията може да е изтекла само по официалните германски канали. Очевидно преговорите още от самото начало са били опит да се въздейства върху стратегическото ни мислене. Те ни изпращат съобщение, другари. Те ни казват, че са готови да се бият докрай.