Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Маршал Бухарин, с какви сили разполага НАТО? — попита Генералният секретар.

— Те понесоха огромни загуби в жива сила и бойна техника. Армиите им са изтощени. Трябва да са изтощени, иначе вече щяха да са предприели мощна контраатака.

— Значи можем да направим още един опит — каза министърът на отбраната. Той погледна към масата в очакване на подкрепа. — Още един масиран опит. Може би Алексеев е прав — трябва да координираме една масирана атака, за да смажем линиите им.

„Сега пък се хващаш за чужди сламки“ — помисли си Сергетов.

— Съветът по отбраната ще обсъди този въпрос насаме — обяви Генералният секретар.

— Не! — възрази Сергетов. — Това е политически въпрос, който трябва да бъде решен от цялото Политбюро. Съдбата на нашата страна не може да бъде решавана само от пет души!

— Нямате право да възразявате, Михаил Едуардович. Край тази маса вие нямате право на глас. — Сергетов с изненада осъзна, че тези думи бяха изречени от Косов.

— А може би трябва да му дадем това право — каза Бромковский.

— Сега не му е времето да обсъждаме този въпрос — отвърна Генсекът.

Сергетов се вгледа в лицата около масата. Никой нямаше смелостта да заговори. Той почти беше променил баланса на силите в Политбюро, но преди да стане ясно коя фракция има надмощие, старите правила щяха да си останат в сила. Срещата беше закрита. В стаята останаха само членовете на Съвета по отбраната, които задържаха маршал Бухарин при себе си.

Кандидат-членът на Политбюро се позабави навън, за да потърси съмишленици. Колегите му минаваха покрай него. Неколцина го погледнаха в очите и отминаха.

— Михаил Едуардович? — Беше министърът на селското стопанство. — С колко гориво ще разполагаме за разпределението на хранителните ресурси?

— А с колко храна ще разполагаме? — запита в отговор Сергетов. „И изобщо колко ли храна може да имаме?“

— С повече, отколкото предполагате. Ние утроихме размера на частните парцели обработваема земя в Руската република…

— Какво?

— Да, старите хора от фермите вече произвеждат достатъчно храна — достатъчно поне за изхранването ни засега. Проблемът е в разпределението.

— Никой не ми е казвал за това. — „Най-после добри новини?“ — чудеше се Сергетов.

— Знаете ли колко пъти съм предлагал да направим точно това? Не, вие не бяхте в Политбюро миналия юли. От години повтарям, че това е най-добрият начин да решим много от проблемите си, и най-накрая те ме послушаха! Имаме храна, Михаил Едуардович. Да се надяваме, че ще имаме и хора, които да я консумират. Трябва ми гориво, за да извозя хранителните стоки до градовете. Ще го получа ли?

— Ще направя каквото мога, Филип Моисеевич.

— Днес говорихте добре, другарю. Надявам се някой да се вслуша в думите ви.

— Благодаря.

— Как е синът ви?

— Последния път, когато ми се обади, каза, че е добре.

— Срамувам се, че и моят син не е на фронта. — Министърът на селското стопанство замълча за малко. — Ние трябва да… е, днес нямаме време за това. Дайте ми данните за горивото възможно най-бързо.

„Съюзник? Или агент-провокатор?“

Алексеев държеше съобщението в ръка: „НЕЗАБАВНО СЕ ЯВЕТЕ В МОСКВА ЗА КОНСУЛТАЦИИ.“ Дали това не беше смъртната му присъда? Той извика заместника си.

— Нищо ново. Край Хамбург имаме няколко опипващи атаки, край Хановер се гласи нещо, което прилича на подготовка за атака от север, но няма нищо, с което да не можем да се справим.

— Трябва да замина за Москва. — Алексеев забеляза тревогата върху лицето на заместника си. — Не се притеснявай, Анатолий, твърде отскоро съм главнокомандващ, за да бъда разстрелян. Ако искаме да направим от тези В формирования истински бойци, ще трябва да организираме систематично прехвърлянето на жива сила. Предполагам, че ще се върна след двадесет и четири часа или по-малко. Предай на майор Сергетов да вземе куфарчето ми с картите и да ме чака отвън след десет минути.

На задната седалка на щабния автомобил Алексеев подаде на адютанта си съобщението и го погледна иронично.

— Какво означава това?

— Ще разберем след няколко часа, Ваня.

— Те наистина са полудели.

— Трябва да подбирате думите си по-внимателно, Борис Георгиевич — каза Сергетов. — Сега пък какво е направило НАТО?

Шефът на КГБ поклати изненадано глава.

— Имах предвид Съвета по отбраната, млади глупако!

— Този млад глупак няма право на глас в Политбюро. Вие сам посочихте това. — Сергетов все още таеше слаба надежда, че Политбюро може да бъде вразумено.