Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— А какво ще кажете за децата от Псков?

— Това беше дело на КГБ!

— Да не би да обвинявате меча за действията на ръката, която го върти? Ако е така, какъв ви прави това?

Алексеев се разколеба.

— Не е лесно човек да отхвърли държавата, Иван Михайлович.

— Другарю генерал, ваш дълг ли е да изпълнявате заповеди, които ще доведат до унищожаването на държавата? Ние не искаме да отхвърлим държавата — каза тихо Сергетов. — Ние искаме да възстановим държавата.

— Вероятно ще се провалим. — Това изявление даде някакво перверзно успокоение на Алексеев. Той седна зад бюрото си. — Но ако трябва да умра, предпочитам да умра като мъж, а не като куче. — Генералът взе бележник и молив и започна да формулира план, който да осигури успеха им и който да го остави жив, докато не направи поне едно нещо.

Полковник Лоу знаеше, че там има добри войници. Почти цялата артилерия на дивизията обстрелваше хълма, подсилена от непрестанни въздушни атаки и 127-мм оръдия на бойните кораби. Той наблюдаваше как войниците му настъпваха под огъня на руснаците. Бойните кораби се бяха приближили до брега и обстрелваха хълма с неконтактни снаряди VT от вторичните си батареи. Снарядите се взривяваха на около двадесет фута над земята сред грозни черни облачета и засипваха върха с осколки, докато тежките оръдия на Морската пехота разораваха хълма. На всеки няколко минути артилерията прекратяваше огъня, за да позволи на самолетите да се спуснат над върха и да го засипят с напалм и касетъчни бомби. И въпреки всичко руснаците продължаваха да се бият.

— Сега — вкарайте хеликоптерите сега! — заповяда Лоу.

Десет минути по-късно той чу звука на роторите от петнадесет хеликоптера, които минаха над командния му пункт, отправиха се на изток и завиха към задната страна на хълма. Артилерийският му координатор нареди прекратяване на огъня, за да позволи на двете роти да слязат на южния ръб на хълма. Те имаха поддръжка от щурмови хеликоптери „Сий Кобра“ и настъпиха на бегом срещу съветските позиции на северните хребети.

Руският командир беше ранен, а заместникът му не можа да осъзнае достатъчно бързо, че в тила му има вражески войници. Когато се усети, безнадеждното положение се превърна в отчаяно. Новината се разпространи бавно. Много от руските радиостанции бяха унищожени. Някои от войниците изобщо не разбраха какво става и бяха убити в окопите си. Но имаше и някои изключения. Повечето чуха, че стрелбата намалява, и видяха вдигнатите ръце. Със смес от срам и облекчение те извадиха пълнителите на оръжията си и останаха да чакат да бъдат заловени. Битката за хълма беше продължила четири часа.

— Кота 914 не отговаря, другарю генерал — каза свързочният офицер.

— Безнадеждно е — измърмори Андреев. Артилерията му беше унищожена, зенитно-ракетните му установки — също. Той имаше заповеди да задържи острова само няколко седмици, бяха му обещали подкрепления по море, бяха му казали, че войната в Европа ще продължи само две седмици, най-много четири. Той беше задържал Исландия много по-дълго. Един от полковете му беше унищожен северно от Рейкявик, а сега американците бяха завзели кота 914 и вече можеха да гледат към града. Две хиляди от войниците му бяха мъртви или безследно изчезнали, а още хиляда бяха ранени. Това беше достатъчно.

— Вижте дали можете да се свържете с американския командир по радиостанцията. Предайте му, че искам примирие и желая да се срещнем на избрано от него място.

— Значи ти си Хрътка?

— Тъй вярно, господин генерал. — Едуардс се опита да се изправи в леглото. Иглите в ръцете и гипсът на крака не му помагаха. Болницата на десантния кораб беше пълна с ранени.

— А това трябва да е госпожица Вигдис. Казаха ми, че сте красива. Имам дъщеря на вашата възраст.

Флотските фелдшери й бяха намерили дрехи, които бяха почти нейния размер. Един лекар я беше прегледал и беше обявил, че няма нарушения в бременността й. Тя беше отпочинала и спретната и напомняше на Майк и на всички останали, които я видеха, за едни по-добри времена и по-добри неща.

— Ако не беше Майкъл, аз нямаше да съм жива.

— И аз така чух. Имате ли нужда от нещо, госпожице?

Тя погледна към Едуардс и това беше единственият отговор на въпроса.

— Добре се справихте за метеоролог, лейтенант.

— Сър, ние просто се постарахме да стоим настрана.

— Не. Вие ни казахте с какво разполага Иван на тази скала и къде се намира то — е, поне къде не се намира. Ти и хората ти направихте много повече от това да се държите настрана, синко. — Генералът извади една малка кутийка от джоба си. — Браво, пехотинецо!