Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Алексеев погледна телефонната слушалка. Направо не можеше да повярва на ушите си. От две години работеше за този човек. Двамата бяха приятели. „Той винаги е вярвал на преценките ми.“

— Заповядвате ми да продължа атаката независимо от действията на врага?

— Паша, те извършват втора задържаща атака и нищо повече. Прекарай своите четири дивизии през Везер — каза главнокомандващият малко по-спокойно. — Край.

— Майор Сергетов! — извика Алексеев. Младият офицер се появи след няколко секунди. — Вземете си превозно средство и тръгвайте за Дунсен. Искам личното ви мнение за онова, което става там. Внимавайте, Иван Михайлович. Искам да се върнете тук до два часа. Тръгвайте.

— Нищо друго ли няма да направите? — попита началникът на разузнаването.

Паша гледаше как Сергетов се качва на един лек камион. Генералът се срамуваше да погледне офицера си в очите.

— Получих заповеди. Операцията по прекосяването на Везер продължава. При Холе разполагаме с един противотанков батальон. Кажете им да се придвижат на север и да внимават за вражески подразделения по пътя от Бремке. Генерал Береговой знае какво трябва да прави.

„Ако го предупредя, той ще промени позициите си. След това Береговой ще бъде обвинен в нарушаване на заповед. Това е безопасен ход. Аз правя разумно предупреждение и — не! Ако аз не мога да наруша заповедите, то не мога да подлъжа някой друг да го направи. Ами ако са прави? Това наистина може да е втора задържаща атака. Рур е стратегическа цел с огромно значение.“

Алексеев вдигна очи.

— Бойните заповеди остават непроменени.

— Слушам, другарю генерал.

— Докладът за вражески танкове при Бремке е бил неточен — докладва един младши офицер. — Наблюдателят е видял наши танкове да тръгват на юг и се е объркал!

— И за вас това е добра новина, така ли? — попита Алексеев.

— Разбира се, другарю генерал — отвърна смутено капитанът.

— А на някого да му е хрумнало да се поинтересува защо нашите танкове се отправят на юг? По дяволите, само аз ли трябва да мисля тук? — Той не можеше да се развика на истинския виновник, но трябваше да се развика на някого. Капитанът се сви пред свирепия поглед на началника си. Алексеев се срамуваше от тази си постъпка, но в него се беше насъбрало твърде много напрежение и той трябваше да си го изкара на някого.

Задачата им беше поверена, защото те имаха най-голям боен опит от всички. На никого не му беше хрумвало, че всъщност нямат никакъв опит в подобен род операции. Те настъпваха. С изключение на няколкото локални контраатаки, нито една натовска част не беше успяла да постигне подобно нещо, но лейтенант — той все още мислеше като сержант — Макол знаеше, че неговото поделение беше най-подходящото за настъпление. Танкът M-1 имаше ограничител на мощността, който ограничаваше скоростта му на около четиридесет и три мили в час. Това беше първото нещо, което екипажите сваляха, когато приемаха танка си.

Неговият M-1 се движеше на юг с петдесет и седем мили в час.

При тази скорост мозъкът му направо се тресеше в черепната кухина, но той никога не беше чувствал такова опиянение. Животът му висеше на ръба между смелостта и лудостта. Пред ротата му летяха бойни хеликоптери, които разузнаваха маршрута и обявиха, че пътят е чист чак до Алфелд. Руснаците не използваха този път за нищо. Това всъщност не беше път в истинския смисъл на думата, а отклонение за подземен тръбопровод — тревиста ивица с широчина сто метра, която минаваше направо през гората. Широките вериги на танка хвърляха пръст, както моторница хвърля вода зад двигателя си.

Танкистът намали скоростта, за да направи остър завой, докато Макол се взираше напред и се опитваше да види вражески машини, които бяха останали незабелязани от хеликоптерите. Там отпред може би дори нямаше съветски бойни машини, а само трима души с ракетомет и тогава госпожа Макол щеше да получи телеграмата, в която се съобщаваше със съжаление, че синът й…

„Тридесет километра“ — помисли си той. По дяволите! Беше изминал едва половин час, откакто германските гренадири бяха пробили съветските редици. Това, което правеха, беше истинска лудост, но от друга страна пък си беше чиста лудост, че след първото си сражение — един час след началото на войната — Тери Макол все още беше жив.

— Погледнете натам! Още наши танкове се насочват на юг. Какво, по дяволите, става? — обърна се Сергетов към шофьора си.

— Наши ли са танковете? — попита в отговор шофьорът.