Том Клэнси - Операция „Червена буря“

„Трябва да докладвам за това. Но как?“ Той вече нямаше радиопредавател. Сергетов се замисли, за да определи къде точно се намира… „на два километра от река Лайне, точно зад гористия хълм“. Той беше изправен пред труден избор. Ако решеше да се върне в командния пункт, трябваше да върви пеш двадесет километра. Ако изтичаше до тила, може би щеше да намери приятелски части и да докладва за видяното, като това щеше да му отнеме двойно по-малко време. Но не беше ли бягането в тази посока проява на страхливост?

Страхливост или не, той трябваше да тръгне на изток. Сергетов имаше ужасното предчувствие, че никой нямаше представа какво става тук. Той се придвижи до мястото, където дърветата свършваха, и зачака за пролука в американската моторизирана колона. До другата страна на просеката имаше само тридесет метра. „Имам пет секунди да премина през пролуката — каза си той. — Дори по-малко.“

Още един M-1 мина край него. Той погледна наляво и видя, че следващият танк е на почти триста метра. Сергетов си пое дълбоко дъх и притича през просеката.

Командирът на танка го видя, но не можа да стигне до картечницата си достатъчно бързо, пък и не си струваше да спира заради един пехотинец, който дори нямаше автомат. Той докладва за видяното и се върна към изпълнението на задачата си.

Сергетов не спря да тича, докато не навлезе на сто метра в гората. Разстоянието беше толкова малко, а той имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Седна и се облегна на едно дърво, като продължи да наблюдава преминаващата колона. Необходими му бяха няколко минути, преди отново да бе в състояние да се изправи. Тръгна по стръмния склон и скоро видя река Лайне в подножието на хълма.

Това, че беше видял американски танкове тук, само по себе си беше лоша новина. Но онова, което Сергетов видя сега, беше още по-лошо. Ремонтната работилница за танкове беше превърната в купчина димящи развалини. Навсякъде се виждаха горящи камиони. Поне не му се налагаше да се катери. Той се затича надолу по източния склон на хълма, който водеше право към реката. На брега Сергетов бързо свали пистолетния си колан и се хвърли в реката.

— Какво е това? Хей, видях един руснак да плува! — Един картечар извъртя едрокалибрената си картечница. Командирът на машината го спря.

— Запази си куршумите за МиГ-овете, редник!

Сергетов се изкачи по източния бряг на реката и се обърна, за да погледне назад. Американските машини се окопаваха в отбранителни позиции. Той изтича до едно прикритие и спря отново, за да ги преброи, преди да продължи по пътя си. Край Зак имаше пункт за регулиране на движението и Сергетов се затича натам.

След първия час нещата се успокоиха. Лейтенант Макол изпрати един от танковете си да провери позициите на взвода му. Един от малкото транспортьори за муниции, които придружаваха групата, спря за малко край всеки танк и екипажът му раздаде по петнадесет снаряда на всеки. Те нямаше да бъдат достатъчни, за да заменят напълно изразходваните муниции, но все пак беше по-добре отколкото нищо. Сега щеше да дойде ред на въздушните атаки. Екипажите режеха дървета и храсти, за да маскират машините си. Придружаващите моторизираната група пехотинци разпределиха противотанковите си ракетни разчети, а над позициите вече кръжаха изтребители на ВВС. Разузнаването твърдеше, че на западната страна тази река има осем руски дивизии. Макол беше застанал на пътя им за доставки. Това правеше сектора му много скъпо парче земя.

„Голяма промяна от предишния път“ — помисли си Толанд. ВВС бяха изпратили един E-3 „Сентри“ от базата в Сондерстрьом да защитава флотилията, а четири от базираните на самолетоносача E-2C „Хоукай“ също се намираха във въздуха. Докараният на острова наземен армейски радар също щеше да бъде включен скоро. Два крайцера „Егида“ придружаваха самолетоносачите, а трети охраняваше амфибийната група.

— Как мислиш, дали ще нападнат първо нас или амфибиите? — попита адмирал Джейкобсен.

— Един господ знае, господин адмирал — отвърна Боб. — Зависи кой издава заповедите. Флотът им ще иска да нападнат първо нас. Армията им ще иска да нападнат първо амфибиите.

Адмиралът скръсти ръце и се втренчи в картата.

— На това разстояние могат да дойдат от всяка посока.

Те очакваха не повече от петдесет Ту-22, но руснаците все още имаха много от по-старите Ту-16, а флотилията се намираше едва на хиляда и петстотин мили от базата на съветските бомбардировачи, което им даваше възможност да летят почти с максималния си бомбен товар. За да спре руснаците, американският флот имаше шест ескадрили „Томкет“ и още четири ескадрили „Хорнет“, наброяващи общо почти сто и четиридесет изтребителя. Двадесет и четири от тях се намираха във въздуха в момента, поддържани от танкери, докато самолетите за борба с наземни цели непрекъснато обстрелваха съветските позиции. Бойните кораби бяха приключили първото си посещение на Кефлавик и сега се намираха в Хвалфьордур и осигуряваха огнева поддръжка на дислоцираните на север от Богарнес морски пехотинци. Цялата операция беше планирана въз основа на възможността за съветска въздушна атака срещу цели на повърхността.