Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Същото, което направихме и ние, когато слязохме на острова — съгласи се генералът. — Колко добри са?

— Американските морски пехотинци се смятат за елитни войници, също като нас. Някои от по-възрастните им офицери и сержанти без съмнение имат боен опит, но малко ротни командири и взводни сержанти са участвали в сражения.

— Какво е положението? — В залата влезе още един мъж. Той беше шефът на резидентурата на КГБ.

— Мръсно чекистко копеле! Ти ми каза, че дивизията на Морската пехота се е отправила за Европа! Само че докато с теб си говорим, същата тази дивизия избива моите хора. — Андреев говореше на фона на далечния тътен на тежки оръдия. Бойните кораби изместваха огъня си към продоволствения склад. За щастие, там не беше останало кой знае какво.

— Другарю генерал, аз…

— Махай се оттук! Имам работа. — Андреев вече се чудеше дали мисията му не беше безнадеждна, но той беше генерал от парашутни войски и не беше свикнал да губи. Той разполагаше с десет щурмови хеликоптера, всичките пръснати и скрити след нападението срещу летището в Кефлавик. — Какви са шансовете ни да успеем да прекараме някой, който да огледа това пристанище?

— Американските радарни самолети ни наблюдават непрекъснато. За да стигне дотам, нашият хеликоптер ще трябва да прелети над вражеските позиции. Американците също имат бойни хеликоптери и реактивни изтребители. Мисията е самоубийствена и на нашите хора ще им бъде необходимо чудо, за да се приближат достатъчно близо, за да видят нещо, камо ли да доживеят достатъчно дълго, за да ни съобщят нещо полезно.

— В такъв случай вижте дали не можем да получим разузнавателни самолети или спътникова поддръжка от сушата. Трябва да знам срещу какво сме изправени. Ако можем да отблъснем атаката им, ще имаме реална възможност да сразим войските, които американците вече са дислоцирали на сушата, а флотските им самолети могат да вървят по дяволите!

Задачата беше сложна за изпълнение, но една молба с приоритет „светкавица“, изпратена от командващия Северния флот, съкрати по-голямата част от бюрократичните пречки. Един от двата съветски спътника за разузнаване в реално време изразходва една четвърт от горивото си за маневриране, за да промени орбитата си, и премина ниско над Исландия два часа по-късно. Само няколко минути по-късно от космодрума Байконур беше изстрелян последният съветски RORSAT и първата му обиколка го отведе на достатъчно за радарите му разстояние над острова. Четири часа след радиограмата на Андреев руснаците имаха ясна представа за разположението на силите в Исландия.

— Готови ли са? — попита SACEUR.

— Щеше да бъде по-добре, ако разполагахме с още дванадесет часа. — Оперативният офицер погледна часовника си. — Тръгват след десет минути. — Часовете за дислоцирането на новопристигналата дивизия бяха използвани пълноценно. Още няколко бригади бяха събрани в две дивизии, които сега се състояха от войници от различни страни. За тази цел бяха изтеглени почти всички резерви от фронта, докато според набързо измисления план за маскиране на оттеглянето им по целия фронт бяха пръснати радиостанции, които непрестанно осъществяваха връзка в ефир, за да симулират присъствието на изтеглените части. Досега НАТО нарочно беше ограничил своята маскировка, което беше позволило на SACEUR да заложи цяла Западна Европа на чифт петици.

Планирането беше стимулиращо умствено упражнение. Алексеев трябваше да премести напред експлоатационните си части от клас А, докато една мотострелкова дивизия от клас Б се опитваше да направи пробив на река Везер с цената на огромни загуби. През цялото време генералът нервно очакваше новини от нестабилния си десен фланг, но новините не идваха. Главком-запад удържа на думата си и започна прикриваща атака срещу Хамбург, за да изтегли натовските войски от района на последния съветски пробив.

Маневрата не беше лесна. От други сектори бяха докарани противосамолетни оръдия и ракети. Когато НАТО разбереше какво се подготвяше, неговите подразделения щяха да направят всичко възможно, за да не позволят руснаците да настъпят срещу Рур. Досега отпорът беше слаб. Може би съюзниците все още не разбираха какво ставаше, а може би наистина бяха на края на силите си по отношение на личния състав и веригата за доставки.

Първото подразделение от клас А беше 120-та мотострелкова дивизия, известните гвардейци на Рогачов, чиито водещи групи в момента преминаваха реката край Рюле. Зад нея се движеше 8-а гвардейска танкова дивизия. Още две танкови дивизии бяха събрани на пътищата към Рюле и изчакваха един инженерен полк да построи седем понтонни моста над реката. Според разузнаването два, може би три, натовски полка се бяха отправили, за да ги пресрещнат. „Не са достатъчно — помисли си Алексеев. — Не и този път.“ Дори и въздушната мощ на съюзниците беше намаляла. Групите на неговата фронтова авиация докладваха за слаба въздушна съпротива, съсредоточена главно край Рюле. „Може би в крайна сметка началникът ми беше прав.“