Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Капитанът на един голям LST — десантен кораб за превоз на танкове — се бе опитал да преброи скалите и плитчините по време на пътуването си от Норфолк. Той беше спрял да брои, когато цифрата беше достигнала петстотин и се беше концентрирал върху запаметяването на своя сектор, който носеше кодовото обозначение Зелено-Две-Чарли. Дневната светлина и отливът помагаха. Голяма част от скалите бяха оголени в плитката вода и екипажите на хеликоптерите спуснаха върху тях радарни отражатели и светлинни маяци, което улесни десантните операции до голяма степен. Останалата част от задачата беше малко по-безопасна от пресичането на магистрала с превръзка на очите. LST-та преминаха първи между скалите, с безумно високата скорост от десет възела, като разчитаха на допълнителните си носови дюзи да подпомагат движенията на руля за управляването на корабите през този смъртоносен лабиринт.

Групата на лейтенант Потър ги улесни още повече. Те започнаха да обикалят къщите, търсейки капитаните и моряците от рибарските лодки. Опитните моряци бяха превозени с хеликоптери до водещите десантни кораби, за да помагат за прекарването на сивите амфибии през най-тесния коридор. По обяд първият LST беше спуснал рампата си на земята и първите танкове на Морската пехота стъпиха на сушата. Те бяха последвани от камиони, натоварени с перфорирани стоманени листи за строеж на писти, които бяха стоварени на едно равно място, избрано предварително за база за хеликоптерите на Морската пехота и изтребителите с вертикално излитане „Хариър“.

Когато флотските хеликоптери изпълниха задачата си да маркират плитчините и скалите, те отново започнаха да превозват войници. Десантните лодки, превозващи войници, бяха ескортирани от хеликоптери „Сий Кобра“ и изтребители „Хариър“. Периметърът на Морската пехота беше разширен чак до хълмовете, гледащи към река Хвита. Там беше установен контакт с крайните съветски наблюдателни постове и започна първата истинска битка.

— Толкова за разузнавателните ни сводки — измърмори генерал Андреев. От прозорците на щаба му се виждаха масивните корпуси, които бавно се приближаваха към острова. Това бяха бойните кораби „Айова“ и „Ню Джърси“, придружени от ракетни крайцери за въздушна отбрана.

— Можем да ги атакуваме сега — каза началникът на артилерията.

— Тогава го направете. — „Докато все още можете“. Генералът се обърна към свързочника си. — Уведомихте ли Североморск?

— Тъй вярно. Северният флот ще изведе самолетите си днес и ще изпрати подводници.

— Предайте им, че основните им цели са американските амфибийни кораби при Стиккисхолмур.

— Но ние не сме сигурни, че те са там. Пристанището е твърде опасно за…

— А къде другаде могат да бъдат, по дяволите? — попита Андреев. — Наблюдателните ни постове в този участък не отговарят, а и вече имаме сведения за вражески хеликоптери, които се движат на юг и на изток от този сектор. Помисли, човече!

— Другарю генерал, основната цел на флота ще бъдат американските самолетоносачи.

— Тогава обяснете на нашите другари със сини униформи, че техните самолетоносачи не могат да завземат Исландия, но морските им пехотинци могат!

Андреев видя над една от батареите му от тежки оръдия да се издига дим. След няколко секунди се чу и звукът. Първият руски залп падна на няколко хиляди ярда пред целите.

— Готови за стрелба!

„Айова“ не беше използвал оръдията си от времето на Корейската война, но сега масивните 405-мм дула бавно се обърнаха надясно. В централната зала за управление на огъня един техник започна да натиска ръчката за управление на един разузнавателен самолет с дистанционно управление „Мастиф“. Миниатюрният самолет, който беше закупен от Израел преди няколко години, кръжеше на осем хиляди фута над съветската оръдейна батарея и местеше телевизионните си камери от един окоп на друг.

— Преброявам шест оръдия, приличат ми на 155-мм.

Точното местонахождение на съветската батарея беше нанесено на картата. След това компютърът анализира данните за плътността на въздуха, относителната влажност, посоката и скоростта на вятъра и още една дузина подобни фактори. Артилерийският началник наблюдаваше таблото си, на което щеше да светне лампичката на решението.

— Открийте огън.

Централното оръдие на купол номер две изстреля един снаряд. Един работещ в милиметровия обхват радар, разположен върху задната кула за насочване на огъня, проследи снаряда и сравни траекторията му с проектираната от компютъра. За никого не беше изненада, че при прогнозирането на скоростта на вятъра бяха допуснати някои грешки. Компютърната система на радара предаде новите данни към главния компютър и останалите осем оръдия от основната батарея промениха леко позициите си. Те стреляха преди още първият снаряд да беше паднал на земята.