Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Две експлозии по пеленг нула-нула-три, сър. — Това беше последният пеленг към втората „Виктор“, но хидролокаторът не засече нищо повече. Дали рибата беше улучила подводницата, примамката, или пък се беше сблъскала с другото торпедо?

„Чикаго“ продължи да се движи на север, увеличавайки скоростта си на десет възела и преминавайки на зигзаг през редиците от буйове, за да се отдалечи от повредената „Провидънс“. Хората в бойния център бяха емоционално изтощени — също колкото капитана си — от безкрайното упражнение в следене и стрелба. По време на предвоенните учения те се бяха справили добре с техническите аспекти на работата си, но нищо не можеше да симулира напрежението по време на стрелба с бойни муниции. Капитанът започна да ги изпраща по двойки да се нахранят в камбуза и да си починат половин час. За онези, които не можеха да напуснат местата си, бяха донесени сандвичи. Маккафърти седеше зад перископа със затворени очи, отпуснал глава върху нещо метално, и дъвчеше сандвич с шунка. Той си спомни, че беше наблюдавал товаренето на консервите на борда. В началото на годината флотът беше купил на добра цена голямо количество консервирана полска шунка. „Полска шунка — помисли си капитанът. — Лудост.“

Един час по-късно той даде отбой на бойната тревога. Половината от екипажа му напусна бойните си постове, но нито един от тях не се отправи към камбуза. Всички предпочитаха да се наспят. Капитанът знаеше, че и той самият се нуждае от сън не по-малко от тях. „Само да стигнем до леда — обеща си той — и ще спя цял месец.“

Те засякоха „Бостън“ — призрачна следа върху хидролокаторните екрани, намираща се на изток от „Чикаго“. „Провидънс“ все още беше зад тях, все още се движеше с шест възела и повредената й кула все още емитираше твърде много шум. Сега времето минаваше по-бързо. Капитанът забрави за достойнството си и остана седнал, като слушаше доклади за… нищо.

Маккафърти вдигна глава. Той погледна часовника си и осъзна, че беше подремнал половин час. До леда оставаха още пет часа път. Сега на хидролокатора ясно се чуваше нискочестотен шум, който покриваше по тридесет градуса откъм всяка страна на носа.

„Къде отиде алфата?“ Десет секунди след като си зададе този въпрос, Маккафърти вече беше в хидролокаторния отсек.

— Какъв беше последният ви пеленг към алфата?

— Изгубихме я преди три часа, сър. Преди да изгубим контакта, тя се движеше на пълна скорост по постоянен североизточен пеленг. След това избледня и повече не се появи, сър.

— Каква е вероятността да се е скрила зад леда и да ни причаква?

— Ако е така, ние ще я засечем, преди тя да ни чуе, сър. Ако се движи, двигателите й емитират множество средно– и високочестотни шумове — обясни главният хидроакустик. Маккафърти знаеше всичко това, но искаше да го чуе отново. — Емитираните от леда нискочестотни шумове й пречат да ни засече отдалеч, но ние би трябвало да я засечем на голямо разстояние, ако се движи. — Капитанът кимна и напусна отсека.

— Старпом, ако ти караше онази „Алфа“, къде щеше да отидеш?

— У дома! — Старпомът се усмихна. — Руснакът трябва да знае, че наоколо има поне две лодки. Това му дава много малки шансове в евентуален бой. Ние осакатихме едната „Виктор“, а „Бостън“ вероятно е унищожила другата. Какво ще си помисли капитанът на алфата? Иван е смел, но не е луд. Ако има поне малко ум в главата си, капитанът й ще докладва, че е изгубил контакт и ще остави нещата така.

— Не съм съгласен. Той се измъкна от нашата риба, а вероятно и от тази на „Бостън“ — каза тихо капитанът.

— Може и да сте прав, шкипер, но хидролокаторът е чист.

Маккафърти нямаше как да отрече този факт.

— Ще внимаваме много, докато се приближаваме до леда.

— Съгласен, сър. Ние и без това сме си достатъчно големи параноици.

Маккафърти не беше съгласен с това заключение, но не знаеше защо. „Какво ми убягва?“

Позицията, която имаха за ръба на ледения блок, беше стара. Теченията и вятърът вероятно бяха преместили леда на няколко мили на юг, когато увеличаващите се летни температури бяха отслабили дебелия бял покрив на океана.

Планшетът показваше, че „Бостън“ се намира на петнадесет мили на изток от „Чикаго“, а „Провидънс“ — осем мили на югоизток. До леда оставаха още три часа. Още осемнадесет морски мили, а може би дори и по-малко, и щяха да бъдат в безопасност. „Защо пък там да трябва да има нещо? Те не могат да изпратят целия си флот след нас. И без нас си имат достатъчно други проблеми.“ Маккафърти задряма отново.