Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Най-трудното е зад нас. Сега остава само да изкачим това хълмче — отбеляза Никълс.

— Но първо да си налеем малко вода — каза Смит. Той посочи към едно поточе на сто ярда от тях.

— Добра идея. Лейтенант, според мен трябва да изкачим този хълм колкото се може по-бързо.

— Съгласен. Това със сигурност е последният проклет хълм, който ще изкача!

Никълс се разсмя.

— И аз съм казвал същото един-два пъти, сър.

— Не ти вярвам.

— Добре дошъл на борда, Толанд! — Постът на командващ ударния американски флот в Атлантическия океан обикновено се заемаше от адмирал, но засега вицеадмирал Скот Джейкобсен трябваше да се задоволи само с поста. Той беше най-старшият авиационен дивизионен командир на самолетоносач във военноморския флот и беше заменил покойния адмирал Бейкър. — Адмирал Бийти ми е изпратил едно страхотно препоръчително писмо за теб.

— Според мен той просто преувеличава. Единственото, което направих, бе да предам една идея, която дори не беше моя.

— Добре. Ти си бил на „Нимиц“ преди нападението над авионосната група, нали така?

— Да, сър, аз бях в CIC.

— Ако не се лъжа, единственият оцелял от CIC освен теб е бил Сони Свенсон?

— Точно така, сър, капитан Свенсон.

Джейкобсен вдигна телефона си и набра три цифри.

— Предайте на капитан Сполдинг да се яви при мен. Благодаря. Толанд, с теб и с моя оперативен офицер ще преживеем отново това нападение. Искам да се уверя, че в информацията, която получих, няма пропуски. В моите самолетоносачи никой няма да направи дупки, синко.

— Не подценявайте руснаците, господин адмирал — предупреди Толанд.

— Не ги подценявам, Толанд. Точно затова и ти си тук. Твоята група е имала нещастието да бъде изненадана твърде на север. Завземането на Исландия беше красив ход, който до голяма степен направи нашите планове неизползваеми. Ние ще се погрижим да поправим това, командир.

— И аз така разбрах, сър.

— Не е ли красив! — каза О’Мали. Той хвърли цигарата си зад борда, кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в масивния корпус на самолетоносача на хоризонта. Корабът представляваше замъглена сива сянка, върху чиято палуба непрекъснато кацаха самолети.

— Моята дописка трябва да бъде за конвоя — каза намусено Калоуей.

— Е, конвоят вече влиза в пристанището. Край на дописката. — Пилотът се обърна и се усмихна широко. — По дяволите, ти ме направи известен, не е ли така?

— Всички проклети летци сте еднакви! — каза ядосано кореспондентът на „Ройтерс“. — Капитанът не иска да ми каже дори къде отиваме.

— Че ти не знаеш ли? — запита учудено О’Мали.

— Е, къде отиваме?

— На север.

В очакване на конвоя пристанището беше опразнено. Търговските кораби бяха прекарани покрай останките на няколко кораба, които бяха разрушени от съветски мини — някои — поставени преди войната, а други — хвърлени от самолет. Пристанището беше бомбардирано шест пъти от изтребител-бомбардировачи с голям радиус на действие и при всяко нападение френските сили за противовъздушна отбрана бяха нанасяли големи загуби на руснаците.

Първите акостирали кораби бяха големите контейнеровози. На осем от тях беше натоварена една бронирана дивизия и те бяха отведени до отделен док. Един по един корабите свалиха извитите си кърмови рампи на дока и танковете започнаха да напускат трюмовете. Те бяха посрещнати от редица военни влекачи, всеки от които щеше да закара по един танк и още една бронирана машина до фронтовата линия. Натоварените влекачи се придвижиха до сборния пункт във фабриката на „Рено“, която се намираше до пристанището. Разтоварването на цялата дивизия щеше да отнеме часове, но въпреки това беше решено тя да бъде придвижена наведнъж до фронта, който се намираше на по-малко от петстотин километра от пристанището.

След пътуването по море, което за американските войници беше продължило сякаш цяла вечност, те преживяха културен шок. Повечето от тях бяха бойци от Националната гвардия, които никога не бяха посещавали Европа. Работниците и регулировчиците на дока бяха твърде изморени, за да покажат каквито и да било човешки чувства, но гражданите бяха научили за пристигането на конвоя и въпреки мерките за сигурност започнаха да пристигат първо на малки групички, а след това и на цели тълпи, за да наблюдават пристигащите подкрепления. На американските войници беше забранено да напускат района на ротите си. След кратки неофициални преговори беше решено на малки делегации да бъде позволено да се срещнат с някои от войниците. Рискът за безопасността беше минимален — телефонните линии до всички натовски пристанища бяха следени зорко — и тази любезност доведе до неочакван резултат. Подобно на бащите и дядовците си, пристигащите американски войници разбраха, че си струва да се бият за Европа. Хората, които толкова често бяха определяни само като заплаха за американските работни места, имаха човешки лица, имаха надежди и мечти, които сега бяха застрашени. Бойците не бяха тук, за да се бият за някакъв принцип, политическо решение или договор на хартия. Те бяха дошли тук, за да се бият за тези хора и за още много други, които с нищо не се различаваха от семействата, които бяха оставили в родината си.