Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Нямам достатъчно данни, капитане. И двата контакта се движат съвсем бавно.

„Дали «Бостън» е една от тях? Ако да, то коя? Ако е тази отпред, да я предупредим ли и така да разкрием позицията си? Трябва ли да рискувам и да стрелям по едната? Дали пък да не предприема нищо?“

Маккафърти се приближи до планшета.

— Какво е разстоянието от този контакт до „Провидънс“?

— На малко повече от четири хиляди ярда и я приближава откъм левия й борд.

— Това вероятно означава, че я е засякъл — помисли на глас капитанът.

— Но кой, по дяволите, е той? — попита тихо следящият целта офицер. — И какъв е този контакт „Сиера-2“ зад него?

— Шум! Шум! — извика старшият хидроакустик. — Механичен шум от „Сиера-2“!

— Петнадесет градуса ляво на борд — заповяда тихо Маккафърти.

— Торпедо във водата, пеленг две-четири-девет!

— Две трети напред! — Тази заповед беше изречена на висок глас.

— Хидролокаторното до капитана, имаме увеличени шумове от „Сиера-1“. Така, предният контакт е двувитлова лодка, оборотите на витлото дават скорост от десет възела и се увеличава, чувам слаби кавитационни шумове. Цел „Сиера-1“ маневрира. Класифицирам тази цел като лодка от клас „Танго“.

— Задната е „Бостън“. Една трета напред. — Маккафърти нареди на подводницата си да намали скоростта. — Очисти го, Тод!

Пожеланието му беше възнаградено с експлозия само след петнадесет секунди. Симс беше използвал тактиката на своя приятел — приближаване близо до целта, за да не й позволи да се измъкне с маневриране. След петнадесет минути „Бостън“ се присъедини към „Чикаго“.

— Имахме четири тежки часа. Тази „Танго“ беше добра! — Каза Симс по хидрофона. — Вие добре ли сте?

— Да. Поели сме челото. Искаш ли да останеш отзад за известно време?

— Дадено, Дани. Чао.

— Водете, сержант Никълс.

Съветският пост се намираше на три мили на юг от тях и на три хиляди фута над тях. Те изкачиха склона на клисурата и излязоха в относително открито пространство. Намираха се точно между слънцето и поста. Едуардс знаеше, че онова, което Никълс беше казал за светлинните условия и как очите реагират на тях, беше вярно — а и лесно ли беше да се забележи нещо, отдалечено на три мили? — но докато вървеше, му се струваше, че върви гол по улица в пиков час. Лицата им бяха намазани с маскировъчна боя, а униформите им се сливаха с цвета на земята. „Но човешкото око търси движение — каза си Едуардс, — а ние се движим. Какво правя тук, по дяволите?“

„Стъпка по стъпка. Вървете бавно и внимателно. Не вдигайте прах. Бавно и внимателно. Не правете внезапни движения. Дръжте главите си наведени.“ Инструкциите на Никълс преминаха отново през съзнанието му. „Вижте ме, аз съм невидим.“

Лейтенантът си нареди да не поглежда нагоре, но той нямаше да бъде човек, ако от време на време не поглеждаше крадешком към хълма. Хълмът — планината — се издигаше високо над главата му. При върха склонът ставаше много стръмен. Дали не беше вулкан? На върха не се виждаха признаци на живот. Дали пък там нямаше никого? „Да, бе. Направи услуга на всички и затвори очи или заспи, или яж, или се оглеждай за самолети.“ Трябваше да откъсне очите си от този връх.

След малко скалите, върху които стъпваше или които заобикаляше, започнаха да се сливат. Всеки човек от групата вървеше сам и никой не продумваше нито дума. Лицата на всички бяха застинали в някакво изражение, което можеше да означава тиха решителност или прикрито изтощение. Дори само безопасното ходене по скалите изискваше огромна концентрация.

„Това е краят. Последният преход. Последният хълм, който ще катерим. Краят — обеща си мислено Едуардс. — След това ще се качвам на колата си, за да си купя сутрешния вестник. Ако не мога да си купя едноетажна къща, ще накарам да ми сложат асансьор. Ще плащам на хлапета да ми косят тревата и ще ги наблюдавам как работят седнал на верандата.“

Най-после върхът на хълма остана зад тях. Сега лейтенантът трябваше да се обръща, за да го види. По някаква неизвестна нему причина хеликоптерът с руските парашутисти така и не се появи. Сега групата беше в относителна безопасност и Никълс ускори крачката.

След четири часа върхът на хълма се намираше зад един вулканичен хребет с формата на нож. Никълс даде знак да спрат. Бяха вървели без почивка в продължение на седем часа.

— Е — каза сержантът, — това беше доста лесно, не мислите ли?

— Сержант, следващия път, като скочиш от самолет, гледай да си счупиш глезена — предложи Майк.