Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— По дяволите, ще го изпуснем. Свали перископа. Да се махаме оттук. Този път ще се придвижим на изток. Дълбочина четиристотин, две трети напред. Минете вдясно до нула-пет-пет.

— Трябва да е била взривната вълна, сър. Половин секунда по-късно контролните кабели на риба номер две бяха прекъснати. — Маккафърти й оръжейният му офицер разглеждаха планшета.

— Прав си. Пуснахме го твърде наблизо. Добре. — Капитанът се приближи до картографската маса. — Къде според вас са нашите приятели?

— Някъде тук, сър. Двадесет, двадесет и пет мили.

— Мисля, че им осигурихме достатъчна защита. Да видим дали ще можем да се върнем, докато Иван се опитва да разбере какво е станало.

— Извадихме късмет, шкипер — отбеляза старпомът.

— Така е. Искам да знам къде са руските подводници. Онази „Виктор“ се появи изневиделица. Къде са останалите? Не може да са ни подгонили само с тези. — Разбира се, че не. Руснаците определяха резерви за преследване, като в различните сектори поставяха различни видове кораби. Надводните им кораби и самолетите им се намираха в един сектор, а в съседния изключителните права над лова имаха подводниците…

Той си каза, че досега се беше справил добре. Унищожаването на три патрулни лодки, една фрегата и една подводница беше много добро постижение за една седмица работа. Но неприятностите не бяха свършили и нямаше да свършат, докато не успееха да закарат „Провидънс“ до леда.

Първият преход беше от осем мили, но групата не се движеше по права линия. Околността беше с вулканичен произход и земята беше осеяна с големи и малки скали. Големите хвърляха сянка и когато беше възможно, хората на Едуардс се придържаха към тях, но с всяка стъпка им се налагаше да заобикалят надолу и нагоре, наляво и надясно, така че към всеки метър напред се прибавяше по още един метър в някоя друга посока и осемте мили станаха шестнадесет.

Сега за първи път Едуардс знаеше, че е възможно да го наблюдават. Дори и когато хълмът, който заобикаляха, се скриеше зад някой хребет, не съществуваше никаква гаранция, че руснаците не бяха изпратили две разузнавателни групи. Кой можеше да гарантира, че никой не ги наблюдава, че някой съветски сержант с бинокъл не е забелязал раниците и оръжията им и не се беше обадил по радиостанцията си, за да повика хеликоптер? От усилието при ходенето пулсът на всички се беше ускорил. Страхът го ускоряваше още повече и увеличаваше умората им подобно на лихвар лихвата върху заем.

Сержант Никълс, най-възрастният човек в групата, се оказа много добър водач. Макар и с изкълчен глезен, той показваше изключителна издръжливост, която удивяваше Едуардс. Движеха се мълчаливо, защото никой не искаше да издава и най-малкия шум, така че Никълс нямаше възможност да мърмори на изоставащите. Презрителният му поглед беше достатъчно красноречив. „Той е с десет години по-стар от мен — помисли си Едуардс, — а аз съм трениран бегач. Мога да вървя в крак с това копеле. Не е ли така?“

През по-голямата част от прехода Никълс успя да ги задържи далеч от крайбрежния път, но имаше една точка, в която пътят се извиваше около малко заливче и преминаваше на около половин миля от тях. Тук групата трябваше да направи труден избор — да рискува да бъде забелязана от пътя, по който вероятно се движеха руснаци, или да рискува да бъде забелязана от хълма. Те предпочетоха първата възможност и започнаха да се придвижват бавно напред, залягайки на всеки петнадесетина минути, когато по пътя преминаваха автомобили. Когато започнаха да пълзят по склона на една клисура, слънцето вече беше ниско в северозападната част на небето. Те намериха една скална грамада и спряха до нея, за да си починат, преди да преминат под наблюдателния пункт на руснаците.

— Е, това беше една приятна разходка, не мислите ли? — попита сержантът от Кралската морска пехота. Той дори не се беше изпотил.

— Да не би да се опитваш да докажеш нещо, сержант? — попита Едуардс.

— Съжалявам, лейтенант. Приятелите ви ми казаха, че сте в добра форма.

— Едва ли ще получа сърдечен удар още сега, ако това имаш предвид. А сега какво?

— Предлагам да изчакаме един час, докато слънцето слезе малко по-ниско, след което да продължим. Още девет мили. Трябва да тръгнем колкото се може по-бързо.

„Мили боже!“ — помисли си Едуардс. Лицето му обаче остана безизразно.

— Сигурен ли си, че не могат да ни видят?