Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Сигурен ли? Не, лейтенант, не съм сигурен. По здрач обаче се вижда най-трудно. Окото не може да се приспособи от яркостта на небето към тъмнината на земята.

— Добре, ти ни доведе дотук. Отивам да видя дамата.

Никълс го гледаше как се отдалечава.

— И аз не бих имал нищо против да видя „дамата“.

— Това не беше много учтиво, Ник — отбеляза тихо Смит.

— Хайде, стига, знаеш какво…

— Не казвай нищо лошо за дамата, Ник — предупреди Смит. Той беше изморен, но не чак толкова. — Тя преживя доста неприятни неща, човече. А и шкиперът е джентълмен, ясно ли е? В началото и аз самият го смятах за некадърник. Както и да е, мис Вигдис е една страхотна дама, човече.

Майк я намери свита на кълбо до една скала. Роджърс седеше наблизо и се оттегли при пристигането на лейтенанта.

— Как си? — попита я Едуардс.

Тя обърна леко глава.

— Мъртва. Ако знаеш колко съм уморена, Майкъл.

— И аз също, миличка. — Едуардс седна до нея и протегна крака, чудейки се дали мускулната тъкан няма просто да падне от костите му. Той обаче имаше достатъчно сили, за да я погали по главата. Косата й се беше слепнала от пот, но на Майк тези неща вече не му правеха впечатление. — Само още малко. Хей, нали ти сама искаше да останеш с нас, а?

— Аз съм глупачка! — В гласа й се усети насмешка. Майк си спомни думите на баща си: „Докато можеш да се смееш, не си победен.“

— Трябва да протегнеш краката си, за да не се схванат мускулите. Ела, обърни се. — Едуардс изправи краката й и разтри прасците й. — Сега ни трябват няколко банана.

— Какво? — тя вдигна глава.

— В бананите има много калий. Помага срещу схващане. — „Дали пък не беше калций за бременни жени?“ — зачуди се той мислено.

— Какво ще правим, когато стигнем на хълма?

— Ще чакаме да дойдат добрите.

— Ще дойдат ли? — Гласът й беше леко променен.

— Мисля, че да.

— И тогава си тръгваш? — Майк помълча известно време, претегляйки смелостта и страхливостта си. „Ами ако каже…“

— Не и без теб. — Той се поколеба отново. — Искам да кажа, ако това е…

— Да, Майкъл.

Едуардс легна до нея. Той се учуди от факта, че я желаеше точно в този момент. Вигдис вече не беше жертва на изнасилване, момиче, забременяло от друг мъж, или просто една непозната от някаква чужда страна. Той се възхищаваше на вътрешната й сила и на някои други неща, които не можеше да назове, а и това не беше необходимо.

— Права си. Обичам те. — „Копеле.“ Той я хвана за ръка и двамата се отпуснаха, за да починат преди следващия преход.

— Тази е една от тях, сър. Мисля, че е „Провидънс“. Чувам странни шумове, като от метални парчета, които се блъскат едно в друго.

Подводницата следеше целта — всеки контакт беше цел — от два часа, като се приближаваше много внимателно, докато източникът на шум се променяше от възможен на вероятен. Бурята на повърхността влошаваше значително работата на хидролокатора, а специалното покритие на целта дълго им пречеше да определят сигнатурна идентификация. Можеше ли това да бъде руска подводница, която се движеше бавно, търсейки своята цел? Най-накрая слабото дрънчене от повредената кула издаде „Провидънс“. Маккафърти нареди да се приближат към целта с осем възела.

Успяла ли беше „Провидънс“ да поправи хидролокаторните си системи? Маккафърти знаеше, че екипажът й със сигурност щеше да се опита да направи това. Ако системите бяха поправени и засечаха подводница, промъкваща се внимателно откъм кърмата, дали операторите щяха да решат, че това е старата им приятелка „Чикаго“ или че е друга „Виктор-III“? От друга страна, как можеха да бъдат сигурни, че това е „Провидънс“? Причината американските подводници да бъдат обучавани за самостоятелни действия беше, че съвместните действия под вода бяха съпътствани от твърде много неизвестни.

Съветската надводна група беше останала зад „Чикаго“. Маневрата на Маккафърти беше заблудила руснаците и преди шумовете да заглъхнат, хидроакустиците на подводницата засякоха масиран лов, в който участваха самолети и кораби, които вече се намираха на тридесет мили зад кърмата на „Чикаго“. Това беше добра новина, но отсъствието на кораби в този сектор тревожеше Маккафърти. Възможно беше да бяха навлезли в определена за подводници зона, а подводниците бяха много по-опасен противник за „Чикаго“. Потапянето на съветската „Виктор“ си беше чист късмет. Съветският капитан се беше оказал твърде увлечен в лова и не беше проверил фланговете си. Това беше грешка, която Дани не очакваше да бъде повторена.