Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Е, старпом, това ще ги задържи настрани от нашите приятели за известно време.

— Супер.

— Нека да се придвижим малко по на юг и да видим дали ще успеем да ги накараме да ни подминат. Тогава ще им напомним с кого си имат работа.

„Ако някога се измъкна жив от тази скала — помисли си Едуардс, — ще се преместя да живея в Небраска.“ Той си спомняше полетите над този равнинен щат. Дори и окръзите там бяха отбелязани върху картата с правилни квадратчета. В Исландия не беше така. Въпреки всичко, сега ходенето беше много по-лесно в сравнение с преходите след напускането на Кефлавик. Едуардс и групата му се придържаха към линията на петстотинте фута надморска височина, което оставяше зад тях планините и поне две мили до крайбрежния път и им откриваше добра видимост напред. Досега не бяха забелязали нищо, освен рутинна дейност. Те приемаха, че във всяко движещо се превозно средство пътуваха руснаци. Това предположение вероятно беше неправилно, но руснаците бяха секвестирали толкова много цивилни автомобили, че нямаше начин да определят кой пътува в тях.

— На почивката ли се наслаждаваш, сержант? — Едуардс и неговата група бяха настигнали групата на Смит. На половин миля пред тях се виждаше някакъв път, първият през последните два дни.

— Виждате ли онзи хълм там? — посочи сержантът. — Преди двадесет минути на него кацна един хеликоптер.

— Страхотно. — Едуардс разгъна картата си и седна на земята. — Кота 1063 — това ще рече три хиляди и петстотин фута надморска височина. Хубаво място за наблюдателница. Мислиш ли, че могат да ни видят?

— Дотам са десет или единадесет мили. Зависи, шкипер. Предполагам, че са се качили, за да наблюдават морето от двете страни. Ако имат поне малко мозък в главите си, ще държат под око и скалите.

— Имаш ли представа колко души може да има? — попита Едуардс.

— Никаква. Може да няма никой — по дяволите, те може да са кацнали, за да приберат някого, въпреки че не бих се обзаложил за това. Може би едно отделение, може би един взвод. Трябва да предположим, че имат и мощен бинокъл, и радиостанция.

— И как ще минем покрай тях? — попита лейтенантът. Теренът беше равнинен, осеян тук-там с ниски храсти.

— Това е много добър въпрос, шкипер. Ще избираме внимателно маршрутите си, ще се снишаваме, ще използваме естествените прикрития — както обикновено. Но на картата се вижда един малък залив, който се намира на четири мили от хълма. Не можем да заобиколим откъм далечната страна, без да пресечем главния път, а това е нещо, което не можем да рискуваме.

— Какъв е проблемът? — Сержант Никълс също беше пристигнал с групата си. Смит му обясни ситуацията, докато Едуардс сглобяваше радиопредавателя.

— Значи знаете, че са на хълма, но знаете колко са и с какво въоръжение разполагат, така ли? — попита Кучкарник.

— Точно така.

— По дяволите. Искахме ви на този хълм. — „И това ако не е изненада“ — помисли си Едуардс. — Няма ли начин да се качите там?

— Няма. Повтарям, няма никакъв начин. Знам по-лесни начини за самоубийство, мистър. Оставете ни да обмислим ситуацията и след това пак ще ви се обадим. Става ли?

— Добре, ще чакаме да се обадите. Край.

Едуардс събра сержантите си и тримата започнаха да разглеждат картите.

— Най-важното е с колко души разполагат руснаците и колко бдителни са — обясни Никълс. — Ако горе има цял взвод, можем да очакваме и патрули. Следващият въпрос е колко са патрулите. Аз лично не бих искал да катеря този хълм по два пъти дневно.

— Ти колко души би поставил там? — попита Едуардс.

— Иван разполага с цяла парашутна дивизия на острова плюс още няколко подразделения. Да речем, че са общо десет хиляди души. Те не могат да покрият целия остров. Затова руснаците вероятно биха изпратили един пехотен взвод на този или на който и да било друг хълм, или пък само един наблюдателен разчет — нещо като артилерийски наблюдатели. Тяхната задача е да открият възможен нашественик, а от такава височина един човек с бинокъл може да вижда целия залив на север. От противоположната страна вероятно има добра видимост чак до проклетия Кефлавик. Те ще се оглеждат и за самолети.

— И ти се опитваш да ни убедиш, че ще бъде лесно? — зачуди се Смит.

— Мисля, че ще можем да се приближим до хълма, без да бъдем забелязани, след което да изчакаме нощта — ако това тук изобщо може да се нарече нощ — и да се опитаме да минем под руснаците. Нали разбираш, слънцето ще бъде точно срещу тях и ще ги заслепява.