Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Тревожи ли ви фактът, че ги потопявате? — попита Калоуей.

— От седемнадесет години съм във флота и още не съм срещал човек, на когото му харесва да убива хора. Ние дори не използваме тази дума, освен може би когато сме пияни. Ние потапяме кораби и се опитваме да се преструваме, че това са просто кораби — предмети, в които няма хора. Не е честно, но ние все пак го правим. По дяволите, та аз едва сега за първи път си върша истинската работа. Досега целият ми боен опит се състоеше от спасителни мисии. До вчера дори не бях стрелял с истинско торпедо по истинска подводница. Не съм мислил достатъчно по въпроса, за да мога да кажа дали ми харесва или не. — Той спря да говори за малко. — Звуците са ужасни. Чуваш въздух под налягане. Ако корпусът бъде пробит на такава дълбочина, внезапната промяна в налягането във вътрешността трябва да предизвика възпламеняване на въздуха и всички на борда изгарят. Не знам дали това е вярно, но някой ми го каза веднъж. Както и… да, чува се скърцане — както при рязко натискане на спирачките на автомобил. Това става, когато вътрешните прегради започнат да поддават. След това се чува шумът от смачкването на корпуса, който наподобява някакъв глух тътен. И това е всичко — току-що са загинали сто души. Не, всичко това не ми харесва кой знае колко.

— Най-страшното е, че всичко е толкова вълнуващо — продължи О’Мали. — Ловът на подводници е нещо много трудно. Той изисква концентрация и упражнения, както и силно развито абстрактно мислене. Трябва да проникнеш в главата на противника, но същевременно трябва да мислиш за мисията си като за унищожаване на неодушевен предмет. Не звучи логично, нали? Затова просто спираш да мислиш за тази част от работата си. Иначе просто няма да можеш да я свършиш.

— Ще спечелим ли?

— Това зависи от хората на сушата. Ние само трябва да ги подкрепяме. Конвоят ще стигне до местоназначението си.

— Казаха ми, че сте загинали — каза Береговой.

— Този път се отървах дори без драскотини. Ваня обаче беше събуден доста грубичко. Как върви нападението?

— Първоначалните резултати са обнадеждаващи. Тук напреднахме с шест километра, а при Спринге навлязохме на почти същото разстояние. До утре може да сме обградили Хановер.

Алексеев се зачуди дали шефът му не беше излязъл прав. Може би линиите на НАТО наистина бяха изтънели толкова много, че врагът бе принуден да отстъпи.

— Другарю генерал. — Говореше армейският разузнавателен офицер. — Получих доклад за германски танкове при Елдагсен. Докладващият — той просто изчезна от ефира.

— Къде, по дяволите, е Елдагсен? — Береговой се вгледа в картата. — Но това е на десет километра зад линията! Потвърдете доклада!

Офицерите чуха рева на прелитащи самолети и земята под тях се разтресе от експлозиите на изстреляните ракети.

— Току-що унищожиха радиопредавателите ни — докладва свързочният офицер.

— Превключете на резервните! — извика Алексеев.

— Този беше резервният. Основният беше унищожен миналата нощ — информира го Береговой. — В момента сглобяваме нов. Засега ще трябва да използваме това, с което разполагаме тук.

— Не — противопостави се Алексеев. — Ако го направим, ще стане в движение.

— Но така няма да мога да координирам добре!

— Ако загинете, няма да можете да координирате изобщо!

Наоколо беше настанал истински ад. Поне три патрулни самолета „Беър-Ф“ летяха над сектора и го засипваха с хидроакустични буйове, на хидролокатора се виждаха две фрегати от клас „Кривак“ и шест патрулни лодки от клас „Гриша“, а една подводница „Виктор-III“ също беше решила да се включи в преследването.

„Чикаго“ беше успяла да промени малко съотношението на силите. Сложните маневри на подводницата през изминалите няколко часа бяха довели до унищожаването на съветската подводна лодка и повреждането на една от фрегатите, но сега положението се влошаваше. Руснаците заграждаха „Чикаго“, тя вече не можеше да ги държи на разстояние. За времето, през което Маккафърти беше локализирал и унищожил съветския „Виктор“, надводните групи бяха скъсили разстоянието до „Чикаго“ с пет мили. Подобно на боксьор в схватка с уличен бияч, Дани имаше шанс срещу тях само докато ги държеше на разстояние.

Маккафърти искаше да говори с Тод Симс от „Бостън“, но не можеше да го направи, защото подводният телефон имаше малък радиус на действие и вдигаше твърде много шум. Дори ако се опиташе да предаде съобщение по радиото, „Бостън“ трябваше да се намира близо до повърхността с вдигната антена, за да приеме съобщението. Дани беше сигурен, че Тод е спуснал лодката си на максималната възможна дълбочина. Според американската подводна доктрина всяка подводница трябваше да действа самостоятелно. Съветите използваха тактика на съвместни действия, но американците никога не бяха изпитвали подобна нужда. Маккафърти се нуждаеше от идеи, и то бързо. Академичното разрешение на тактическата ситуация, в която беше изпаднал, беше да маневрира и да търси пролука, но „Чикаго“ беше вързана към определена позиция и не можеше да си позволи да се отдалечава твърде много от останалите две американски подводници. Щом руснаците разберяха, че едната от преследваните подводници е повредена, те щяха да се приближат, за да я довършат, и Маккафърти не беше в състояние да направи нищо, за да ги спре. Иван с удоволствие би разменил няколко от по-малките си надводни съдове за една подводница от клас 688.