Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Разтоварването продължи с два часа повече от предвиденото. Някои машини бяха докарани на части, но пристанищните власти и полицията бяха организирали добре пунктовете за сглобяването им. Дивизията тръгна към фронта рано следобед, като поддържаше скорост от петдесет километра в час и се движеше по многолентова магистрала, по която движението беше спряно. На всеки няколко ярда стоеше по някой човек, който махаше на войниците, които проверяваха екипировката си за последен път. Беше дошъл краят на лесната част от пътуването им.

Те стигнаха до върха в четири часа сутринта само за да открият, че тази планина имаше няколко върха. Руснаците се намираха на най-високия, на три мили от тях. Групата на Едуардс можеше да избира между два други върха, всеки от които беше с неколкостотин фута по-нисък от съседния хилядаметров връх. Те избраха по-високия от двата, който се извисяваше над малкото рибарско пристанище Стиккисхолмур и големия, запълнен от скали, залив, който беше означен на картата като Хвамсфьордур.

— Изглежда, че си намерихме добра наблюдателница, лейтенант Едуардс — прецени Никълс.

— Толкова по-добре, сержант, защото аз не смятам да ходя повече. — Едуардс вече беше насочил бинокъла си към източния връх. — Не виждам никакво движение.

— Те обаче са там — каза Никълс.

— Да — съгласи се с него Смит. — Това е абсолютно сигурно.

Лейтенантът се смъкна от хребета и разопакова радиопредавателя.

— Кучкарник, говори Хрътка, намираме се там, където ни искахте. Край.

— Дайте ми точната си позиция.

Едуардс разгърна картата и прочете координатите.

— Според нас на съседния връх има съветски наблюдателен пост. Според картата ми руснаците се намират на около пет километра от нас. Тук имаме добро прикритие и разполагаме с храна и вода за два дни. Можем да наблюдаваме пътищата, които водят към Стиккисхолмур. Всъщност сега времето е ясно и имаме видимост чак до Кефлавик. Не можем да различим нищо, но виждаме полуострова.

— Много добре. Искам да погледнеш на север и да ми кажеш какво виждаш, без да изпускаш и най-малката подробност.

Едуардс подаде антената на Смит, обърна се и насочи бинокъла си към града.

— Така. Теренът е равнинен, но е издигнат над водата, един вид като на полица. Градът е доста малък, може би осем квадратни пресечки. Край доковете има няколко малки рибарски лодки… преброявам девет. Заливът на север и изток от пристанището е запълнен от скали по протежение на четири мили. Не виждам бронирани машини, нито пък някакъв очевиден признак за присъствие на съветски войски. Чакайте… Виждам два джипа, паркирани по средата на улицата, но край тях няма никого. Слънцето все още е ниско над хоризонта и хвърля много сенки. По пътищата не се движи нищо. Предполагам, че това е всичко.

— Много добре, Хрътка. Добър доклад. Уведомете ни, ако забележите съветски войници. Дори ако е само един, искаме да знаем за него. Стойте където сте.

— Някой ще дойде ли да ни вземе?

— Не знам за какво говориш, Хрътка.

Толанд стоеше в CIC и наблюдаваше екраните. Онова, което го безпокоеше най-много, бяха подводниците. На запад от Исландия, в Датския пролив, се намираха осем съюзнически подводници, образуващи преграда, през която малко подводници можеха да преминат. Те получаваха поддръжка от „Ориони“ на ВМФ, действащи от Сондерстрьом, Гренландия, което беше невъзможно преди нанесения върху съветските изтребители в Кефлавик удар. Това затваряше единия възможен вход към Атлантическия ударен флот. Паралелно на курса на флотилията бяха наредени още подводници, които получаваха въздушна поддръжка от базираните на самолетоносача S-3A „Викинг“.

Пентагонът беше пуснал в пресата информацията, че тази дивизия на Морската пехота е на път за Германия, където битката беше напълно равностойна в момента. В действителност формацията от амфибии се намираше на двадесет мили от самолетоносача и се движеше по курс нула-три-девет, на четиристотин мили от истинската си цел.

— Вече не се движим на север — каза Калоуей. Вечерята беше сервирана в каюткомпанията. Офицерите нагъваха последните пресни зелки на борда.

— Мисля, че си прав — съгласи се О’Мали. — Мисля, че вече се движим на запад.

— Защо не вземеш да ми кажеш какво, по дяволите, ще правим. Достъпът ми до спътниковите ви предаватели беше забранен.

— Охраняваме бойната група на „Нимиц“, само че това не е много лесно, когато се движим с двадесет и пет възела. — На О’Мали тази работа не му харесваше. Рискуваха твърде много. Рискът беше част от войната, но летецът не харесваше нито една част на войната. Най-малкото пък риска. „Плащат ми, за да рискувам, а не за да харесвам риска.“