Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Опитайте се да се свържете с „Провидънс“ по хидрофона.

Сега във въздуха имаше шестдесет ракети „Томахоук“. Когато излязоха над водата, техните ускорители на твърдо гориво ги издигнаха на височина хиляда фута, след което се включиха и крилете им и реактивните им двигатели. Веднага след включването на реактивните двигатели ракетите започнаха да се спускат, докато не достигнаха височина от едва тридесет фута. Бордовите им радарни системи сканираха местността пред тях, за да държат ракетите близо до земята и за да сравняват терена със заложените в компютърната им памет карти. Шест отделни съветски радара засякоха фазата на ускоряване на ракетите, но ги изгубиха, когато те преминаха към полет на малка височина.

Съветските техници, чиято работа беше да открият вероятна ядрена атака срещу родината им, бяха също толкова напрегнати, колкото и западните им колеги, а седмиците на продължителен конвенционален конфликт и положението на максимална бойна тревога бяха опънали нервите им до скъсване. Още когато беше засечено излитането на ракетите над морето, към Москва беше изпратено предупреждение за атака с балистични ракети. Предупреждението на „Аметист“ пристигна в щабквартирата на флота в Североморск почти със същата бързина и оттам незабавно обявиха тревога СВЕТКАВИЦА, като префиксът на кодовата дума гарантираше незабавен достъп до Министерството на отбраната. Командирите на батареите от антибалистични ракети, разположени около Москва, получиха разрешение за пуск и въпреки че само след няколко минути радарните техници успяха да потвърдят, че ракетите бяха изчезнали от екраните им и, не летяха по балистични траектории, отбранителните части останаха в състояние на бойна тревога, а в цяла Северна Русия започнаха да излитат прехващачи за въздушна отбрана.

Ракетите изобщо не знаеха за паниката, която бяха предизвикали. На това място руският бряг представляваше поредица от скалисти отломъци и канари, зад които се намираше равната тундра. За крилатите ракети теренът беше идеален и те продължиха полета си само на няколко фута над тревистите блата при скорост петстотин възела. Всички ракети прелетяха над езерото Бабозеро, което беше първата им навигационна отправна точка, след което траекториите им се разделиха.

Съветските изтребители, които вече излитаха, нямаха представа какво трябваше да преследват. Радарната информация им даваше курса и скоростта на целите, но ако целите бяха крилати ракети, те можеха да стигнат чак до бреговете на Черно море. Те дори можеха да бъдат насочени срещу Москва и да летят по заблуждаващ курс встрани от траекторията си към съветската столица. По заповед от наземните диспечери изтребителите се наредиха на юг от Бяло море и включиха радарите си за наземно търсене, за да видят дали ще могат да засекат ракетите, които преминеха над равнинния терен.

Но ракетите не отиваха към Москва. Заобикаляйки появяващите се от време на време хълмчета, те летяха по азимут две-едно-три, докато не достигнаха до млада борова гора, където една по една направиха рязък завой надясно и промениха курса си на две-девет-нула. Една ракета изгуби контрол и се заби в земята, друга не можа да направи завоя и продължи да лети на юг, но останалите се отправиха към целите си.

Последният бомбардировач „Бекфайър“ кръжеше над летище Умбозеро-юг в очакване на разрешение за кацане. Пилотът погледна индикатора за горивото. Оставаше му керосин за около тридесет минути, така че нямаше закъде да бърза. По съображения за сигурност трите полка бяха разделени между четири летища, разположени южно от миньорския град Кировск. На високите хълмове около града се намираха мощни радари и самоходни зенитно-ракетни батареи, които трябваше да предпазват летищата от въздушно нападение на НАТО. Повечето леярни в града все още работеха и пилотът видя пушека от множеството високи комини.

— „Морски орел“ две-шест, имате разрешение за кацане — казаха най-накрая от кулата.

— Коя ще бъде тази вечер, Володя?

— Двадесет градуса задкрилки. Въздушна скорост двеста. Колесникът е спуснат и заключен. Мисля, че е Ирина Петровна. Високата, слаба мадама от телефонната централа.

— Какво е това? — попита пилотът. Над пистата пред него внезапно изскочи един малък бял предмет.

Първата от дванадесетте ракети, чиято цел беше Умбозеро-юг, мина над пистата под остър ъгъл, след което тъпият й нос се откачи от корпуса и неколкостотин малки бомбички се пръснаха в зоната. На летището бяха кацнали седемнадесет бомбардировача. Десет от тях пълнеха резервоарите си от цистерни на открито, а останалите товареха оръжия и се готвеха за нова мисия, пръснати из бетонни укрития. Всяка бомбичка представляваше еквивалента на снаряд на минохвъргачка. Ракетата хвърли целия си товар, изкачи се право нагоре, загуби скорост и се срина на земята, добавяйки и товара си от гориво към разрушението. Един от готовите за полет бомбардировачи беше улучен първи. Две бомбички паднаха върху крилото му и бомбардировачът се превърна в огнено кълбо.