Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Ще трябва да те оженим, Володя.

Вторият пилот се разсмя.

— Колко сълзи ще бъдат пролени в деня на сватбата ми! Как мога да откажа на жените на света удоволствието да ме имат?

Пилотът натисна бутона на радиото си.

— Кефлавик, тук Морски орел две-шест, проверка на състоянието.

— Морски орел, не отбелязваме други контакти освен вашата група. Бройката излиза. IFF транспондерите показват нормални стойности.

— Прието. Край. — Пилотът изключи радиото. — Нашите приятели са все още там, Володя. Самотно място.

— Ако там долу има жени и ако си културен, никога няма да бъдеш самотен. — По вътрешната връзка се чу нов глас.

— Няма ли кой да затвори устата на това похотливо копеле! — предложи навигаторът.

— Да не би да учиш за политически офицер? — попита вторият пилот. — Колко остава до дома?

— Два часа и двадесет и пет минути.

Самолетът продължи да лети на североизток със скорост шестстотин възела, преминавайки над пустия център на острова.

— Оп-па-ла! — каза тихо пилотът. — На един час и ниско. — Бордовата телевизионна система на изтребителя му показваше характерните очертания на съветския бомбардировач. „Каквото и да говорят за руснаците — помисли си пилотът, — те строят красиви самолети.“

Той изви самолета си така, че носовата камера се насочи встрани от целта, но системният му оператор беше насочил бинокъла си към бомбардировача и скоро забеляза още два, които летяха в разпръсната формация. Както очакваха, курсът им беше на североизток и те летяха на височина около тридесет хиляди фута. Уинтърс потърси голям облак, в който да се скрие, и скоро намери един. Видимостта падна до няколко ярда. „Там някъде може да има бомбардировач — помисли си командирът, — на когото също може да му харесва да лети в облаците. Това е нещо, което наистина би провалило тази мисия.“

Миг по-късно той излезе от облака, зави рязко и отново се пъхна в него, изчислявайки мислено времето и разстоянието. „Всички «Бекфайър» трябва вече да са преминали.“ Той дръпна лоста за управление назад и се измъкна от горната част на облака.

— Ето ги — каза системният му оператор. — Горе главата! Виждам още няколко на три часа.

Пилотът отново се скри в облака и остана там около десет минути. Най-накрая системният оператор каза:

— На юг от нас няма нищо. Според мен всичките вече са преминали. Ти как мислиш?

— Да, да отидем да огледаме.

След една тревожна минута Уинтърс вече се чудеше дали не ги беше оставил да отидат твърде напред, защото телевизионната му система проверяваше небето, но не откриваше нищо. „Търпение“ — каза си той и увеличи скоростта си до шестстотин и деветдесет възела. Пет минути по-късно върху екрана му се появи една точка. След малко точките станаха три. Той прецени, че се намира на четиридесет мили зад съветските бомбардировачи, като слънцето беше зад гърба му, така че те нямаше как да го забележат. Системният оператор провери радарната система за предупреждение и въздуха зад изтребителя за още самолети. Тази процедура се повтаряше по три пъти в минута. Щом като там можеше да има американски изтребител, защо пък да нямаше и съветски?

Пилотът гледаше как се променят цифрите на инерционната му навигационна система, държеше под око индикатора на горивото и поглеждаше напред за промени във формацията на съветските бомбардировачи. Това беше както вълнуващо, така и отегчително. Той знаеше значението на мисията си, но изпълнението й не беше по-интересно от управляването на „Боинг 747“ от Ню Йорк до Лос Анжелис. Те летяха в продължение на повече от час, изминавайки седемстотинте мили от Исландия до норвежкия бряг.

— Сега вече става готино — каза системният оператор. — Радар за въздушно търсене пред нас, изглежда, че е този на Андоя. Все още е на повече от сто мили, но вероятно ще ни засече след две или три минути.

— Кофти работа. — Там, където имаше търсещ радар, имаше и изтребители. — Определи ли вече позицията им?

— Да.

— Започни да предаваш. — Уинтърс обърна самолета си и се отправи обратно към морето.

На двеста мили от изтребителя кръжеше един британски „Нимрод“, който прие сигнала и го препредаде към един комуникационен спътник.

Адмирал Бийти се опитваше да запази спокойствие, но това не беше лесно за човек, чиито нерви бяха опъвани от непрестанни кризи още от началото на войната. „Дулитъл“ беше негова идея. Той Чакаше данните от изтребителя от два часа. Два F-14 се бяха завърнали, без да забележат руснаците, но един не се беше върнал в базата. Дали третият следеше бомбардировачите, както беше планирано, или просто беше паднал в морето?