Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Морис вдигна радиотелефона.

— Браво, тук Ромео. Чувате ли ме? Край.

— Мисля, че сме все още живи. — Перин гледаше тактическия си екран и клатеше удивено глава.

— Някакви повреди?

— Никакви. Брадвичка се връща. И той е добре. Забележително. Виждате ли още нещо да се насочва насам? Ние не виждаме нищо.

— Отрицателно. Изтребителите подгониха бекфайърите извън обхвата на радара. Да се прегрупираме.

— Прието, Ромео.

Морис затвори телефона и погледна хората в CIC.

— Добра работа, момчета.

Матросите в стаята се спогледаха и няколко от тях започнаха да се усмихват. Но това не продължи много. Тактическият офицер вдигна глава.

— За ваша информация, капитане, Иван изстреля една четвърт от ракетите си срещу нас. Доколкото мога да определя, изтребителите са поразили около шест, а „Бънкър Хил“ е свалил повечето от останалите… но имаме улучени една фрегата и три търговски кораба. Изтребителите се завръщат. — Гласът му беше безизразен. — Те докладват, че не са свалили нито един „Бекфайър“.

— По дяволите! — каза Морис. Клопката се беше провалила и той не знаеше защо.

Изобщо не подозираше, че в Сторноуей смятаха точно обратното.

Както при всяка военна операция, и при тази основното бяха комуникациите. Толанд смяташе, че не беше отделено достатъчно време за подготвянето на линиите за свръзка. Радарните самолети на „Америка“ бяха следили съветските бомбардировачи, докато те не бяха излезли от обсега на радарите им. Данните от самолетите се предаваха към самолетоносача, а оттам по спътникова връзка към Норфолк, откъдето по друга спътникова връзка биваха препращани към Нортууд. Боб получаваше своите данни по наземна линия от щабквартирата на Кралския военноморски флот. Успехът на най-важната мисия на НАТО в тази война зависеше от транзистори и телефонни кабели повече, отколкото от оръжия.

— Добре, последният им курс е бил нула-две-девет, скорост шестстотин и десет възела.

— Това означава, че ще бъдат над Исландия след два часа и седемнадесет минути. Колко са летели на форсаж? — попита командир Уинтърс.

— Според „Америка“, около пет минути. — Толанд се намръщи. Тази разузнавателна информация не можеше да се смята за достоверна.

— Каквото и да говорим, техните запаси от гориво са намалели до известна степен… Добре. Три самолета на разстояние осемдесет мили. — Той погледна към най-новите спътникови метеорологични снимки. — Ще имаме добра видимост. Ще ги открием. Който ги види пръв, ще ги последва, а останалите ще се завърнат в базата.

— Успех, командир.

Трите F-14 бавно набраха височина по курс северозападно от Сторноуей и на тридесет и пет хиляди фута се свързаха с танкерите си. На неколкостотин мили от тях екипажите на съветските бомбардировачи извършваха същата операция. Присъствието на голям брой американски изтребители над конвоя ги беше изненадало, но времето и разстоянието се бяха оказали благоприятни за руснаците и те бяха успели да се измъкнат без загуби. Екипажът на всеки самолет вече беше обсъдил положението помежду си. Емоциите им бяха възбудени от поредната опасна мисия. Те коментираха колко поразени цели щяха да заявят при завръщането си в Кировск, като ги пресмятаха по проста математическа формула. Предполагаше се, че една от всеки три ракети е поразила целта си, дори и ако се вземеше предвид зенитният огън на противника. Днес не бяха срещнали силна съпротива от зенитни батареи, въпреки че никой от екипажите не беше останал в зоната достатъчно дълго, за да направи по-точна преценка на противосамолетните средства на конвоя. Екипажите щяха да заявят шестнадесет поразени цели, между които и двата външни хидролокаторни поста, които създаваха толкова много неприятности на колегите им подводничари. Екипажите се отпуснаха и започнаха да пият чай от големи термоси, обмисляйки следващото си посещение на конвоя от осемдесет кораба.

Изтребителите се разделиха, когато пред тях се появиха планините на Исландия. Не бяха изпратени никакви сигнали по радиото, летците си размениха знаци с ръце, преди да се отправят към патрулните си координати. Те знаеха, че на това място съветските радари не можеха да ги засекат. Командир Уинтърс погледна часовника си. Бомбардировачите трябваше да пристигнат след тридесет минути.

— Какъв красив остров — каза пилотът на Ту-22 на втория си пилот.

— Красив е за гледане, но не съм много сигурен дали на него се живее толкова добре. Чудя се дали исландките са толкова красиви, колкото са ми разправяли? Някой ден трябва да получим „механичен проблем“. Тогава ще можем да се приземим и сами да видим.