Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Но ако лети ниско, ще изразходва повече гориво.

Морис погледна към журналиста.

— Тези проклетници имат достатъчно гориво за цяла седмица — преувеличи той.

— Съобщение от LANTFLT, капитане. — Комуникационният офицер подаде формуляра: „ВЪЗМОЖНО НАПАДЕНИЕ НА БЕКФАЙЪР НА ЮГ ОТ ИСЛАНДИЯ 1017Z.“ Морис предаде съобщението на тактическия си офицер, който незабавно погледна към картата.

— Добри новини? — попита Калоуей. Той беше достатъчно умен, за да не поиска да види радиограмата.

— След малко повече от два часа може да се срещнем с бомбардировачи „Бекфайър“.

— По конвоя ли ще стрелят?

— Не, вероятно първо ще се опитат да стрелят по нас. Те разполагат с цели четири дни да унищожат конвоя и ако преди това премахнат ескортиращите кораби, ще улеснят задачата си.

— Тревожите ли се?

Морис се усмихна леко.

— Господин Калоуей, аз винаги се тревожа.

Капитанът погледна инстинктивно към различните табла. Всичките му оръжейни и сензорни системи бяха напълно изправни — предимството да имаш чисто нов кораб! Върху таблото за заплаха не се виждаше подводна активност в близост до фрегатата — нещо, което трябваше да се приема с голяма доза скептицизъм. Той можеше да обяви обща тревога още сега, но по-голямата част от екипажа му беше на обяд. По-добре щеше да бъде да ги остави да се нахранят.

„Проклето чакане“ — помисли си Морис. Той гледаше мълчаливо екраните. Точките на радарите показваха кръжащите приятелски самолети, чиито пилоти също бяха принудени да чакат.

— Пристига още въздушна поддръжка — докладва един офицер. На екрана на радара се появиха още два изтребителя „Томкет“, които бяха в състава на бойния патрул. „Америка“ беше получил същата радиограма. Самолетоносачът се намираше на двеста мили от конвоя и пътуваше на запад към Норфолк. Същото се отнасяше и за „Индипендънс“, който се завръщаше от Азорските острови. Авионосците бяха в открито море още от началото на войната и кръстосваха напред-назад, за да избегнат съветските разузнавателни спътници. Те бяха успели да осигурят противолодъчна защита на няколко конвоя, въпреки че така сами бяха поели огромен риск. Засега най-големите американски бойни кораби не можеха да действат така, както се предполагаше, че ще действат. Те все още не бяха нападателни оръжия. Съдбата на групата на „Нимиц“ беше един горчив урок. Морис си запали цигара. Едва сега успя да се сети защо беше отказал цигарите. Когато изпушеше твърде много, те изгаряха гърлото му, потискаха чувството му за вкус и караха очите му да се насълзяват. От друга страна, с пушенето той убиваше времето, докато чакаше.

Разузнавателните самолети бяха подредени в права линия по оста север-юг и се концентрираха върху радарния сигнал на фрегатата. Командващият нападението им нареди да завият на запад и да намалят височината. Два от самолетите му не изпълниха заповедта и той трябваше да я повтори.

На двеста мили западно от тях, на борда на кръжащия E-2C „Хоукай“, един техник вдигна глава. Той току-що беше чул някой да говори на руски; с код, но със сигурност на руски.

Само за няколко минути всички ескортни кораби вече бяха получили тази информация и всички стигнаха до едно и също заключение — бомбардировачите не можеха да стигнат дотук толкова бързо, следователно ставаше въпрос за разузнавателни самолети. Всички искаха да свалят по някой „Беър“. „Америка“ започна да изстрелва изтребителите си заедно с още радарни самолети. В крайна сметка, може би руснаците търсеха самолетоносача, а не конвоя.

— Трябва да се насочва към нас — каза тактическият офицер.

— Това беше и смисълът на цялата идея — съгласи се Морис.

— Какво е разстоянието? — попита Калоуей.

— Няма начин да го разберем. Радарният самолет е чул радиопредаване на руски. Вероятно е доста близо, но при определени атмосферни условия подобно нещо може да се чуе от огромно разстояние. Господин Ленър, обявете бойна тревога и готовност за въздушно нападение.

Пет минути по-късно фрегатата беше готова да посрещне атаката.

— Добро утро, господин Беър. — Пилотът на „Томкет“ погледна телевизионния си екран. Съветският самолет се намираше на четиридесет мили и слънцето хвърляше отблясъци от масивните му витла. Пилотът на изтребителя реши да се приближи, без да включва радара си, и придвижи ръчката на газта до мощност осемдесет процента, след което активира управлението на ракетите си. Темпът на приближаване беше над хиляда мили в час, или седемнадесет мили в минута.