Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Но руснаците вече знаят какво става — възрази Калоуей.

— Не, те знаят, че тук някъде има конвой. Това не е достатъчна информация, за да започнат да изстрелват ракетите си. Единственото сигурно нещо, което знаят руснаците, е, че тук има включен радар SPS-49. Те ще трябва да включат своите радари, за да проверят какво има във водата. Ако господин Беър направи това, ние ще го видим и нашите изтребители ще го подгонят толкова бързо, че изобщо няма да разбере какво го е ударило.

— А ако бомбардировачите не дойдат днес?

— Тогава ще ги срещнем някой друг път. Беърите си говорят и с подводници, господин Калоуей. Все още си струва да ги унищожим.

Те се почувстваха отегчени за първи път, откакто бяха заедно. Едуардс и групата му често бяха изпитвали ужас, но никога не бяха скучали. Сега не се бяха помръднали от мястото си в продължение на четири дни и все още не бяха получили заповед да се преместят. Те наблюдаваха и докладваха за слаба активност на съветските части, но като нямаше кой знае какво за правене, времето минаваше бавно.

— Лейтенант. — Гарсия посочи нагоре. Виждам самолети, които се движат на юг.

Едуардс извади бинокъла си. Небето беше покрито с бели, пухкави облаци. Днес условията не благоприятстваха образуването на двигателни следи, но той забеляза отблясък от нещо и напрегна очите си, за да определи какво беше то.

— Никълс, ти какво мислиш? — Той подаде бинокъла на сержанта.

— Това са съветски „Бекфайър“ — отвърна просто Никълс.

— Сигурен ли си?

— Напълно, лейтенант. И преди съм ги виждал, при това доста често.

— Преброй ги. — Едуардс разопакова радиопредавателя.

— Виждам само четири. Всичките се насочват на юг, сър.

— И си сигурен, че са „Бекфайър“? — настоя още веднъж Едуардс.

— Дяволски сигурен съм, лейтенант Едуардс! — отговори обидено сержантът. Той гледаше как офицерът включва предавателя.

— Хрътка вика Кучкарник. — Този път в комуникационния център бяха по-бавни от обикновено и отговориха едва след третото повикване.

— Кучкарник, тук Хрътка. Имам информация за вас. Виждаме бомбардировачи „Бекфайър“, които се движат на юг над нашата позиция.

— Откъде знаете, че са „Бекфайър“? — заинтересува се Кучкарник.

— Защото сержант Никълс от Кралската морска пехота казва, че е дяволски сигурен. Преброихме четири — Никълс вдигна пет пръста — поправка, пет самолета, които се движат на юг.

— Прието, Хрътка, благодарим ви. Нещо друго?

— Отрицателно. Колко дълго искате да останем на този хълм?

— Ще ви кажем. Търпение, Хрътка. Не сме ви забравили. Край.

Съветските разузнавателни самолети напредваха в полукръг. Екипажите им оглеждаха въздуха и наблюдаваха радарните и радиопредавателните честоти. Засега водещият „Беър“ засичаше само емисии от един американски радар и само след една минута той беше идентифициран като SPS-49, модел за въздушно търсене, който беше на въоръжение в ракетните фрегати от клас „Пери“. Бордовите техници измериха интензитета на сигнала, нанесоха позицията му на картата и прецениха, че се намират извън обхвата му.

Командващият нападението се намираше в третия самолет. Той получи информацията и я сравни с разузнавателните си данни за конвоя. Позицията на радара се намираше точно в центъра на кръга, който беше очертал на картата си. Той винаги ставаше подозрителен, когато нещата съвпадаха толкова точно. Конвоят беше тръгнал по пряк маршрут за Европа. Защо? Досега повечето конвои заобикаляха далеч на юг край Азорските острови, за да накарат бомбардировачите му да се придвижат по-далеч, отколкото им се искаше, като по този начин принуждаваха следващите разузнавателни самолети Ту-22 да носят само по една ракета вместо две. Тук имаше нещо странно. По негова заповед патрулът се преориентира по оста север-юг и започна да намалява височината на полета си, за да остане под хоризонта на американския радар.

— На какво разстояние можем да виждаме? — попита Калоуей.

— Това зависи от височината и размера на целта, както и от метеорологичните условия — отговори Морис, докато гледаше към екраните на електронните уреди. Два флотски изтребителя „Томкет“ бяха готови за бой. — Ако някой „Беър“ лети на височина тридесет хиляди фута, ние вероятно ще го забележим от разстояние двеста и петдесет мили. Но колкото по-ниско лети, толкова повече може да се приближи. Радарът не може да види през хоризонта.