Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Слушам, сър.

Намираха се в пристанище Ню Йорк. О’Мали беше в каюткомпанията и довършваше доклада си за унищожаването на съветската подводница, когато от телефона на предната преграда започнаха да се чуват шумове. Той вдигна поглед и видя, че е единственият офицер в стаята. Това означаваше, че бе длъжен да вдигне телефона.

— Каюткомпанията. Лейтенант-командир О’Мали.

— Тук „Батълакс“. Мога ли да говоря с капитана ви?

— Той си почива. Мога ли да ви помогна, или е нещо важно?

— Ако капитанът ви не е много зает, нашият капитан иска да го покани на вечеря след половин час. Старпомът ви и пилотът на хеликоптера също са поканени, ако са на борда.

Летецът се разсмя.

— Старпомът е на сушата, но пилотът на хеликоптера ще дойде, ако корабите на кралицата са все още мокри.

— Мокри са, командир.

— Добре. Ще отида да събудя капитана. Ще се чуем след няколко минути. — О’Мали затвори телефона и излезе. На вратата се сблъска с Уили.

— Извинете, сър. Нали щяхме да тренираме зареждане на торпедо?

— Добре, все пак ще отида да видя шкипера. — Уили се беше оплакал, че последното учение беше преминало твърде бавно. О’Мали подаде доклада си на старшината. — Занеси това в канцеларията и им кажи да го напечатат.

О’Мали намери вратата на капитанската каюта затворена, но табелката „не ме безпокойте“ не светеше. Той почука и влезе. Шумът в каютата го изненада.

— Не го ли виждате! — Думите излязоха като задавяне. Морис лежеше по гръб, стиснал ръце в юмруци върху одеялото. Лицето му беше покрито с пот, а дишането му беше тежко като на маратонец на финала.

— Господи! — О’Мали се поколеба. Той изобщо не познаваше този мъж.

— Гледайте! — Сега капитанът говореше по-високо и пилотът се зачуди дали някой в коридора отвън можеше да го чуе и нямаше ли да си помисли, че капитанът е… трябваше да направи нещо.

— Събудете се, капитане! — Джери сграбчи Морис за раменете и го вдигна до седеж.

— Не го ли виждате! — извика Морис, който все още не беше напълно буден.

— Успокой се, приятел. Ти си на кея в пристанище Ню Йорк. В безопасност си. Корабът ти също е в безопасност. Събудете се, капитане. Всичко е наред. — Морис премигна десетина пъти. Когато погледът му се проясни, той видя лицето на О’Мали на петнадесетина сантиметра от своето.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Радвам се, че дойдох. Добре ли сте? — Летецът запали цигара и я подаде на капитана.

Морис не я взе и стана от леглото. Той отиде до мивката и си наля чаша вода.

— Просто един тъп сън. Какво искаш?

— Съседите ни поканиха на вечеря след половин час. Предполагам, че искат да ни наградят, задето им дадохме онази „Виктор“. Освен това, палубният ви разчет има нужда да се поупражнява в товаренето на торпеда на „птичката“ ми. Моят старшина казва, че последния път са били малко бавни.

— Кога искаш да започнат?

— Веднага щом се мръкне, капитане. По-добре ще бъде за тях да се поупражняват на тъмно.

— Добре. Значи вечерята е след половин час?

— Да, сър. Няма да е зле да му ударим по едно.

Морис се усмихна без много ентусиазъм.

— Предполагам, че си прав. Ще се измия и ще се срещнем в каюткомпанията. Официално ли е това нещо?

— Не казаха. Аз не смятах да се преобличам, ако нямате нищо против, шкипер. — О’Мали беше облечен в пилотския си костюм. Без всичките джобове на костюма си той се чувстваше самотен.

— Двадесет минути.

О’Мали отиде в каютата си и изчетка пилотските си ботуши. Костюмът беше нов и той реши, че е достатъчно официален. Капитанът го тревожеше. Морис можеше да се срине психически, което не трябваше да става с един командващ офицер. Проблемът отчасти щеше да стане и проблем на О’Мали. „Освен това — каза си той — той е добър човек.“

Когато се срещнаха отново, Морис изглеждаше по-добре. Удивително беше какъв ефект може да има един душ. Косата на капитана беше сресана, а униформата му — изгладена. Двамата офицери отидоха на кърмата до хеликоптерната площадка и слязоха по трапа на дока.

„Батълакс“ изглеждаше по-голям от американската фрегата, но в действителност беше с дванадесет фута по-къс от нея. Британският кораб беше със седемстотин тона по-тежък от „Рубен Джеймс“, а различията в дизайна му отразяваха философията на строителите му. „Батълакс“ беше безспорно по-красив от американската фрегата, като невзрачните очертания на корпуса му бяха компенсирани с надстройка, която изглеждаше, като че ли бе изваяна така, че да седи върху кораб, а не върху паркинг.