Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— О?

— Генералът не разрешава употребата на алкохол в неговия команден пункт — обясни Иван.

— Той наистина ли е толкова добър офицер, колкото си мислех аз?

— Може би дори по-добър. Видях го как командва на фронта. Той е един наистина надарен водач.

— Тогава защо още не сме завладели Германия?

Иван Михайлович Сергетов беше израснал, докато баща му се беше изкачвал по партийната стълба почти до самия й връх и често го беше виждал само за миг да се превръща от приятен домакин в язвителен партиен апаратчик. Това обаче се случваше със самия него за първи път.

— НАТО се оказа много по-подготвен, отколкото ни беше казано, татко. Те ни чакаха и първата им задача във войната — преди още ние да бяхме пресекли границата с пълните си сили — ни дойде като изневиделица. — Иван обясни какви бяха последствията от операция „Страната на сънищата“.

— Не са ни казали, че е толкова зле. Сигурен ли си в това, което ми казваш?

— Аз лично видях няколко от мостовете. Същите тези самолети, за които ти говорех, нападнаха лъжлив команден пункт в покрайнините на Стендал. Бомбите започнаха да падат, преди да бяхме разбрали, че във въздуха има самолети. Ако разузнаването им беше по-добро, аз може би нямаше да бъда тук в този момент.

— Значи проблемите ни се дължат на въздушната им мощ?

— До голяма степен. Видях как изтребителите им за борба с наземни цели покосяват танкова колона, както комбайн покосява житни класове. Беше нещо ужасно.

— Но ние нали имаме ракети?

— Нашите ракетни войски провеждат учения един-два пъти годишно, като стрелят по макети, които се движат по права линия на височина, на която всеки може да ги види. Натовските изтребители летят измежду дърветата. Ако противосамолетните ракети на която и да било от двете страни работеха толкова добре, колкото твърдяха производителите им, всеки самолет в света вече щеше да бъде свален поне два пъти. Но най-големият ни проблем са техните противотанкови ракети — същите като нашите и при това вършат твърде добра работа. — Младежът направи жест с ръка. — Трима души в джип. Един шофьор, един пълнач и един мерач. Скриват се зад някое дърво на някой завой на пътя и чакат. Нашата колона се появява и те стрелят от разстояние — да речем два километра. Обучени са да стрелят по командния танк — онзи с радиоантената. Ние разбираме, че стрелят по нас, едва когато първата ракета улучи целта си. Те изстрелват още една ракета и унищожават още един танк, след което се оттеглят, преди да насочим артилерийския си огън по тях. След пет минути се появяват на друго място и операцията се повтаря. Това изяжда ресурсите ни — завърши младежът, повтаряйки думите на командира си.

— Искаш да кажеш, че губим?

— Не. Казвам, че не печелим — отговори Иван. — Но за нас това е равносилно на загуба. — Той предаде съобщението на командира си на баща си и видя как той се намества в кожената седалка на колата.

— Знаех си, че ще стане така. Предупредих ги, Ваня. Глупаци! — Иван направи знак с ръка към шофьора. Баща му се усмихна и му даде знак да не се тревожи. Виталий работеше за Сергетов от много години. Дъщеря му беше лекарка само заради покровителството на министъра, а синът му беше в безопасност в университета по време, когато връстниците му бяха на фронта. — Разходът на гориво надвишава прогнозите с двадесет и пет процента. С двадесет и пет процента над министерските ми прогнози, ако трябва да бъда съвсем точен. А моите прогнози са с четиридесет процента по-високи от тези на Министерство на отбраната. Никой не се беше сетил, че натовските самолети могат да открият тайните ни складове на гориво. Хората ми преоценяват националните резерви. Ако нещо не се обърка, днес следобед трябва да получа временния доклад. Огледай се, Ваня, и виж сам за какво ти говоря.

Наоколо не се виждаха почти никакви превозни средства, нямаше даже и камиони. Москва никога не беше оживен град, но сега изглеждаше мрачна дори и в очите на руснака. Хората се движеха забързано по полупразните улици, без да поглеждат встрани или нагоре. Едва сега Иван осъзна колко много мъже бяха заминали за фронта и колко много от тях никога нямаше да се завърнат. Както обикновено, баща му бе успял да прочете мислите му.

— Какви са загубите ни?

— Ужасни. Многократно надхвърлят прогнозите. Нямам точните цифри — аз съм в разузнаването, а не в администрацията, — но загубите ни са изключително тежки.

— Цялата тази работа е една голяма грешка, Ваня — каза тихо министърът. „Но партията никога не греши. От колко години вярваш в това?“