Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Вече нищо не може да се промени, татко. Освен това, ние имаме нужда от информация за запасите на НАТО. Данните, които достигат до нас на фронта, са, да кажем, твърде обработени. Необходими са ни по-точни данни, за да направим своите оценки.

„На фронта“ — помисли си Михаил. Гневът му към тези думи не можеше да потисне гордостта, която изпитваше от това, което беше станал синът му. Сергетов старши често се бе тревожил, че Иван ще стане поредният млад „благородник“ в партийното семейство. Алексеев не беше човек, който би повишил някого в чин за нищо, а и неговите източници му бяха съобщили, че Иван бе придружавал многократно генерала до предната линия. Момчето беше станало мъж. Жалко беше, че се беше наложило да започнат война, за да стане това.

— Ще видя какво мога да направя.

Падината „Света Ана“ беше последното място с дълбока вода, което щяха да срещнат. Колоната от бързи щурмови подводници намали скоростта си до минималната, когато приближи ръба на ледения блок. Те очакваха, че там ще се срещнат с две приятелски подводници, но „приятелски“ беше термин, който не вървеше добре по време на бойни операции. Всички американски подводници бяха поставени в бойна тревога. Маккафърти провери времето и местоположението. Досега всичко се развиваше според плана. „Удивително“ — помисли си той.

На него не му харесваше да бъде начело на колоната. Ако край ръба на ледения блок имаше руски патрул… щеше да бъде улучен първи. Той се зачуди дали човекът, който може би щеше да стреля по него, щеше да говори руски или английски.

— Хидролокаторът до командния център, чувам леки машинни шумове по пеленг едно-девет-едно.

— Променя ли се пеленгът?

— Току-що го засякохме, сър. Засега не се променя.

Маккафърти се пресегна през дежурния електротехник и включи хидрофона — хидроакустичен телефон, който беше колкото ефективен, толкова и стар. Единственият шум идваше от пъшканията на ледения блок. Зад него старпомът нареди на разчета за управление на огъня да намери торпедно решение за новата цел.

По високоговорителя се чу неразбираема поредица от гласни. Маккафърти взе телефона от поставката и натисна копчето за предаване.

— Зулу Рентген. — Последва пауза от няколко секунди, след което се чу отговорът.

— Хотел Браво — отговори британската подводница „Скиптър“. Маккафърти въздъхна дълбоко, но това остана незабелязано от останалите членове на екипажа, които направиха същото.

— Една трета напред — каза капитанът. Десет минути по-късно подводницата се намираше в обхвата на хидрофона. „Чикаго“ спря, за да осъществи връзка.

— Добре дошъл в задния двор на Съветите, старче. Има малка промяна в плана. Клавиатура — кодовото име на британската подводница „Сюпърб“ — е на две-нула мили южно, за да провери по-нататъшния ви маршрут. През последните тридесет часа не срещнахме вражеска дейност. Брегът е чист. Добър лов.

— Благодаря, Ключалка. Цялата банда е налице. Край. — Маккафърти затвори телефона и го сложи върху поставката му. — Господа, мисията има зелена светлина! Две трети напред!

Щурмовата атомна подводница увеличи скоростта си на дванадесет възела и се отправи по курс едно-девет-седем градуса. „Скиптър“ преброи преминаващите американски подводници, след което се върна на бойния си пост и започна да обикаля бавно около ръба на ледения блок.

— Успех, момчета — въздъхна капитанът й.

— Ще успеят да влязат без проблеми.

— Аз не се тревожа за влизането, Джими — отговори капитанът, като използва традиционното име, с което на британските подводници наричаха първия офицер. — Проблемът е как ще се измъкнат.

— Има телекс за вас, командир. — Един сержант от RAF подаде формуляра на Толанд.

— Благодаря. — Боб прегледа съобщението.

— Напускаш ли ни? — попита полковник Малори.

— Искат да отлетя за Нортууд. Това е някъде край Лондон, ако не се лъжа.

Малори кимна.

— Няма проблем да те закараме дотам.

— Това е добре. Тук пише „незабавно“.

Той беше посещавал Англия многократно за делови срещи с колегите си от Щабквартирата по правителствени комуникации край Челтнъм. Полетите му сякаш винаги пристигаха през нощта. И този път летеше през нощта и нещо не беше наред. Нещо очевидно…

Затъмнение. Под него не се виждаха никакви светлини. Дали това имаше някакво значение за сложните навигационни апарати на самолетите, или беше просто психологически ход, който да напомня на хората какво ставаше около тях? Ако непрекъснатите телевизионни репортажи, някои от които бяха предавани „на живо“ от бойното поле, вече не го бяха постигнали. По-голямата част от всичко това беше спестена на Толанд. Като повечето мъже в униформа, той нямаше време да мисли за цялостната картина, а се концентрираше върху своя малък ъгъл от нея. Помисли си, че същото важи и за Ед Морис и за Дани Маккафърти, и внезапно осъзна, че за първи път от повече от една седмица се бе сетил за тях. Какво ли правеха те сега? Със сигурност бяха изложени на по-голяма опасност от него, въпреки че преживяването му на борда на „Нимиц“ на втория ден от войната беше толкова ужасно, че Боб нямаше да го забрави до края на живота си. Толанд не знаеше, че с един рутинен телекс, който беше изпратил преди седмица, щеше за втори път тази година пряко да повлияе върху живота на двамата си приятели.