Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— С кабели?

— Тралове. В този район има много риболовни кораби. Техните мрежи се заплитат в корпуса на кораба и той е заприличал на Гъливер на брега на Лилипутия.

— Прав си! И аз си спомням този материал — каза Морис. — Това обяснява шума. Той вероятно е породен от прилива или теченията, които преминават през тази плетеница от кабели.

О’Мали кимна.

— Да, това може да обясни шума. Въпреки това аз искам да хвърля един поглед.

— Защо?

— Първо, защото всички излизащи от Ню Йорк кораби трябва да преминат точно над това място. Иван знае, че подготвяме голям конвой в Ню Йорк — няма начин да не знае, освен ако КГБ не е било закрито. Това е едно дяволски удобно място за подводница, ако руснаците искат да проследят конвоя. Помислете си. Ако осъществите MAD контакта на това място, просто няма да му обърнете внимание. Шумът от работещ на малка мощност реактор вероятно няма да бъде по-силен от предизвиканите от теченията шумове около потъналия кораб. Ако аз бях някой смел капитан на подводница, щях да избера точно това място, за да се скрия.

— Ти наистина мислиш като тях — отбеляза Морис. — Добре, да видим как трябва да действаме в този случай…

02:30 часа. Морис наблюдаваше процедурата по излитането от контролната кула, след което слезе в CIC. Фрегатата беше в състояние на бойна тревога, движеше се с осем възела и беше включила системите „Преъри-Маскър“. Ако на петнадесет мили от нея имаше съветска подводница, тя нямаше как да разбере, че наблизо има фрегата. Радарният екран в CIC показваше местоположението на хеликоптера.

— Ромео, тук Чук. Проверка на връзката. Край — каза О’Мали. Бордовата система за пренос на данни на хеликоптера също предаде тестово съобщение до фрегатата. Старшината на комуникационното табло на хеликоптера провери своите уреди и изсумтя доволно. Какъв беше онзи израз, който беше чул наскоро? А, да, те имаха „готин захват на играчката на мама“. Той се ухили.

Хеликоптерът започна търсенето на две мили от лобното място на „Андреа Дория“. О’Мали спря машината си и тя увисна на петдесет фута над вълните.

— Спускай, Уили.

Старшината в опашката на хеликоптера отключи управлението на лебедката и спусна хидролокаторния предавател през един отвор в пода на хеликоптера. На борда имаше повече от хиляда фута кабел, което беше достатъчно за достигане под най-дълбоките термални пластове. На това място дълбочината беше само двеста фута и те трябваше да внимават предавателят да не стигне твърде близо до дъното, за да не бъде повреден. Старшината наблюдаваше внимателно кабела и спря лебедката, когато предавателят се намираше на сто фута във водата. Както и при надводните кораби, показанията на хидролокатора бяха слухови и визуални. Докато матросът се вслушваше в звуците в слушалките си, на един екран започнаха да се появяват честотни линии.

О’Мали си напомни, че сега идваше ред на най-трудното. Задържането на хеликоптера на мястото му при тези условия изискваше пълна концентрация — машината не разполагаше с автопилот, — а ловът на подводници беше упражнение по търпение. На пасивния хидролокатор щяха да му бъдат необходими няколко минути, преди да отчете каквото и да било, а те не можеха да използват активните си хидролокаторни системи, защото това със сигурност щеше да предупреди целта.

След пет минути хидролокаторът все още не беше открил нищо с изключение на случайни шумове. Те вдигнаха хидролокатора и се преместиха на изток. „Търпение“ — каза си пилотът. Той мразеше да бъде търпелив. Още едно преместване на изток и още едно изчакване.

— Чувам нещо на нула-четири-осем. Не съм сигурен какво е, някакво подсвиркване или нещо такова във високочестотния обхват. — Те изчакаха още две минути, за да се уверят, че това не е някакъв временен сигнал.

— Вдигни хидролокатора. — О’Мали издигна хеликоптера си и се премести на три хиляди ярда на североизток. Три минути по-късно хидролокаторът отново беше във водата. Този път не засякоха нищо. О’Мали отново промени позицията си. „Ако някога напиша песен за лова на подводници — помисли си той, — ще я нарека «Отново, отново и ОТНОВО»!“ Този път усилията им бяха възнаградени със сигнал — всъщност, с два сигнала.

— Това е интересно — забеляза ПЛБ офицерът на борда на „Рубен Джеймс“. — Колко близо до потъналия кораб се намира контактът?

— Много близо — отвърна Морис. — При това почти по същия пеленг.

— Може да са шумове от течение — каза Уили на О’Мали. — Много са слаби, също като предишния път.