Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Казвате, че не можем да победим? — Сергетов си имаше своите съмнения, но не беше очаквал те да бъдат потвърдени от командира му.

— Казвам същото, което казвах и преди четири месеца, като при това излязох прав — тази наша кампания се превърна във война до изтощаване на резервите. Засега технологията има превес над военното изкуство както нашето, така и тяхното. Това, което трябва да направим сега, е да видим кой първи ще остане без войници и оръжие.

— Ние имаме повече и от двете — каза Сергетов.

— Това е вярно, Иван Михайлович. Аз разполагам с още много младежи, чиито живот мога да погубя. — В полевата болница постъпваха нови и нови ранени. Колоната от камиони, които влизаха и излизаха от болницата, сякаш нямаше край.

— Другарю генерал, получих съобщение от баща си. Той иска да знае как вървят нещата на фронта. Какво да му кажа?

Алексеев се отдалечи от адютанта си, за да обмисли това за малко.

— Иван Михайлович, кажете на министъра, че противодействието на НАТО е много по-силно, отколкото очаквахме. Ключът към успеха в момента са доставките. Ние се нуждаем от възможно най-точната информация за запасите на НАТО и трябва да направим решителен опит да ги намалим. Засега не получаваме много информация за успеха на морските операции срещу конвоите на НАТО. Тази информация ми е необходима, за да мога да оценя издръжливостта на врага. Не искам да получавам направени в Москва анализи. Искам грубите данни.

— Не сте ли доволен от информацията от Москва?

— Беше ни казано, че НАТО е политически разединен и че му липсва военна координация. Вие как бихте оценили тази информация, другарю майор? — попита остро Алексеев. — Не мога да поискам подобно нещо по официалните военни канали, нали така? Напишете си заповед за командировка. Искам да се върнете тук след тридесет и шест часа. Аз със сигурност ще бъда все още на това място.

— Трябва да са там до половин час.

— Прието, Кучкарник — отвърна Едуардс. — Както вече казах, не се виждат руснаци. Цял ден не забелязахме нито един самолет. Преди шест часа по пътя на запад от нас имаше някакво раздвижване. Четири автомобила с висока проходимост. Твърде далеч бяха, за да разберем какво точно става, но се отправиха на юг. Брегът е чист. Край.

— Добре, обадете се, когато пристигнат.

— Ще го направим. Край. — Едуардс изключи радиопредавателя. — Изпращат ни няколко приятели.

— Кой и кога, шкипер? — попита веднага Смит.

— Не ми казаха, но казаха, че щели да пристигнат до половин час. Вероятно става дума за въздушен десант.

— Те идват, за да ни вземат? — попита Вигдис.

— Не, тук не може да кацне самолет. Сержант, ти какво смяташ?

— Същото, което и вие, предполагам.

Самолетът подрани и Едуардс го видя пръв. Четиримоторният транспортен самолет C-130 „Херкулес“ дойде от североизток, само на неколкостотин фута над източния склон на хълма, на който се намираха. Духаше умерен западен вятър, когато четири малки фигурки се появиха от задния товарен люк и самолетът зави рязко на север и се отдалечи. Едуардс се взря в спускащите се парашути. Вместо да дрейфуват надолу към долината под себе си, парашутистите падаха право надолу към един скалист склон.

— Мамка му, тоя не прецени добре вятъра! Елате!

Докато тичаха надолу по хълма, парашутистите се приземиха някъде под тях. Те спираха един по един и очертанията им се изгубваха в полумрака. Едуардс и хората му се опитваха да запомнят къде точно бяха паднали парашутистите. Камуфлажните парашути ставаха невидими още щом докоснеха земята.

— Стой!

— Добре, добре. Ние сме посрещачите ви — каза Едуардс.

— Представете се! — Човекът говореше с английски акцент.

— Кодово име Хрътка.

— Истинско име?

— Едуардс, първи лейтенант, ВВС на САЩ.

— Приближи се бавно, приятел.

Майк тръгна напред сам. След няколко крачки видя неясна сянка, скрита наполовина от някаква скала. Сянката държеше картечен пистолет.

— А ти кой си?

— Сержант Никълс, Кралска морска пехота. Лошо място избрахте да ни посрещнете, лейтенант.

— Не съм го избирал аз! — отвърна Едуардс. — Допреди един час дори не знаехме, че ще идвате.

— Издънка, още една проклета издънка. — Мъжът се изправи и тръгна напред, накуцвайки силно. — Скачането с парашут е достатъчно опасно и без да се приземяваш в някаква си шибана каменна градина! — Появи се още една фигура.

— Намерихме лейтенанта — мисля, че е мъртъв!

— Имате ли нужда от помощ? — попита Майк.