Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Слушам! — Мичманът беше въодушевен от отговора.

— Бомбардировачите „Блайндър“ не би трябвало да могат да носят ракети — каза Толанд, но онова, което видя, опроверга това разузнавателно сведение. Шест ракети бяха преминали през бариерата от изтребители и бяха паднали в периметъра на базата на RAF. На половин миля от него горяха два самолета, а един от радарите на базата беше разбит.

— Е, сега вече знаем защо през последните няколко дни те не бяха много активни. Преоборудвали са бомбардировачите си за противодействие на новите ни изтребители — каза полковник Малори, докато оглеждаше пораженията на базата. — Всяко действие поражда противодействие. Ние се учим, но и те също се учат.

Изтребителите се завръщаха. Толанд ги преброи наум и пресметна, че липсват два „Торнадо“ и един „Томкет“. След кацането всеки самолет се отправи към своето укритие. RAF не разполагаше с достатъчно постоянни укрития и три от американските изтребители бяха паркирани между укрития от торби с пясък, където наземните екипи незабавно се заеха да ги презареждат с боеприпаси и гориво. Екипажите слязоха по стълбичките си и се качиха на очакващите ги джипове, които ги откараха за провеждането на разбора.

— Копелетата ни приложиха нашия собствен трик! — възкликна един пилот на „Томкет“.

— Добре, какво стана?

— Имаше две групи, отдалечени на около десет мили една от друга. Водещата група се състоеше от МиГ-23 „Флогър“, а втората — от „Блайндър“. МиГ-овете стреляха преди нас. Те успяха да заглушат радарите ни с шум, а някои от изтребителите им използваха някакъв чисто нов лъжлив смутител, какъвто досега не сме срещали. Предполагам, че горивото им е било на привършване, защото не се опитаха да влязат в близък бой с нас. Вероятно целта им е била да ни държат далеч от бомбардировачите, за да им позволят да пуснат ракетите си. Почти успяха. Едно ято „Торнадо“ минаха откъм лявата им страна и свалиха четири блайндъра, ако не се лъжа. Ние свалихме два МиГ-а — нито един „Блайндър“ — и шефът нареди на останалите „Томкет“ да открият огън по ракетите. Аз поразих две. Както и да е, Иван променя тактиката срещу нас. Изгубихме един „Томкет“, но не знам какво го улучи.

— Следващия път — каза друг пилот — трябва да излетим с няколко ракети, предварително настроени да се целят в заглушителите. Нямахме достатъчно време да направим това днес. Ако успеем първо да поразим заглушителите, ще ни бъде по-лесно да се оправим с изтребителите.

„И тогава руснаците отново ще променят тактиката — помисли си Толанд. — Е, поне ги накарахме да реагират на нашите действия, вместо да става обратното.“

След осемчасов ожесточен бой, по време на който вражеската артилерия засипа със снаряди предния команден пункт, Береговой и Алексеев успяха да спрат белгийската контраатака. Но да я спрат не беше достатъчно. Те бяха проникнали на шест километра напред, преди да налетят на плътна стена от танкове и ракети, а белгийската артилерия непрекъснато засипваше със снаряди главния път, по който се движеше съветското настъпление срещу Хамелн. Алексеев смяташе, че противникът със сигурност се подготвяше за следващата атака. „Ние трябва да ги ударим първи — но с какво?“ Той се нуждаеше от трите си дивизии, за да настъпи срещу британските формации, които се намираха зад Хамелн.

— Всеки път, когато пробием — отбеляза тихо майор Сергетов, — те ни забавят и след това контраатакуват. Това не трябваше да се случва.

— Отлично наблюдение! — изръмжа Алексеев, но бързо се овладя. — Ние очаквахме, че пробивът ни ще има същия ефект като по време на последната ни война с германците. Проблемът е в тези нови леки противотанкови ракети. Трима души с един джип могат да се придвижат по някой път, да се прицелят, да изстрелят една или две ракети, след което да се оттеглят, преди да успеем да реагираме, и да повторят процеса на неколкостотин метра от първата си позиция. Никога досега отбранителната огнева мощ не е била толкова голяма, а ние не успяхме да преценим колко ефикасно няколко души от тила могат да забавят една настъпваща колона. Нашата безопасност се крепи на движението — обясни Алексеев един от основните уроци от танковото училище. — При тези условия една движеща се група не може да си позволи да бъде забавена. Един обикновен пробив просто не е достатъчен! Ние трябва да пробием огромна дупка във фронта им и да се придвижим бързо поне на двадесет километра напред, за да се отървем от техните пъргави ракетни разчети. Едва тогава ще можем да използваме доктрината си за подвижността.