Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Забравих си шапката. Ще се върна след минута. — Той тръгна забързано в каюткомпанията. Капитан Перин беше все още там.

— Дъг, имам нужда от съвет.

— Той не трябва да излиза в открито море в сегашното си състояние. Съжалявам, Джери, но такова е моето мнение.

— Прав си. Има едно нещо, което мога да опитам. — О’Мали направи някаква малка покупка и след две минути беше отново при Морис.

— Имате ли причина да се върнете веднага на кораба, капитане? — попита той тихо. — Трябва да поговоря с вас, но не ми се иска да го правя на борда. Лично е. Става ли? — Пилотът, изглежда, не се чувстваше твърде удобно.

— Искаш ли да се поразходим? — съгласи се Морис. Двамата офицери тръгнаха на изток. О’Мали огледа улицата и видя един крайбрежен бар, от който излизаха матроси. Той вкара Морис в заведението и двамата намериха празно сепаре в един отдалечен ъгъл.

— Две чаши — каза летецът на барманката. Той отвори джоба на крачола си и извади бутилка ирландско уиски „Блек буш“.

— Ако искате да пиете тук, трябва да си купите пиенето тук — каза барманката. О’Мали й подаде две двадесетдоларови банкноти.

— Две чаши и лед. — Гласът му показваше, че не търпи възражения. — И ни остави сами. — Обслужването беше бързо.

— Днес проверих дневника на полетите си — каза летецът, след като изпи половината от съдържанието на чашата си. — Четири хиляди триста и шестдесет часа във въздуха. Ако броим и снощи, триста и единадесет часа бойни полети.

— Виетнам. Ти спомена, че си бил там. — Морис отпи от чашата си.

— Направих последния си полет там през последния ден на войната. Беше спасителна мисия за пилот на A-7, който беше свален на двадесет мили южно от Хайфон. — Той не беше разказвал тази история дори на жена си. — Видях светкавица и направих грешката да не й обърна внимание. Помислих си, че сигурно е отблясък от прозорец, поток или нещо такова. Продължих напред. Оказа се, че това вероятно е бил отблясък от мерник или от стъклата на бинокъл. Една минута по-късно навсякъде около мен започнаха да се сипят стомилиметрови зенитни снаряди. Хеликоптерът направо се разпадна. Машината се подпали, но успях да кацна. Когато се приземих, погледнах наляво — вторият ми пилот беше разкъсан на парчета и мозъкът му се беше разпилял по краката ми. Старшината ми, момче на име Рики, беше отзад. Погледнах към него. И двата му крака бяха откъснати. Мисля, че все още беше жив, но аз не можех да направя нищо — дори не можех да стигна до него, — а към нас се бяха запътили трима души. Аз просто избягах. Може би не са ме видели. Може би не им е пукало — проклет да съм, ако знам. След дванадесет часа ме намери друг хеликоптер. — Той си наля още уиски и допълни чашата на Морис. — Не ме карайте да пия сам.

— Вече пих достатъчно.

— Не, не сте. Нито пък аз. Необходима ми беше една година, за да преодолея това. Вие нямате толкова много време. Имате само една нощ. Трябва да говорите за това, капитане. Знам го от собствен опит. Да не мислите, че сега сте зле? Ще стане и по-зле.

Той отпи още веднъж от уискито си. То поне беше хубаво. В продължение на пет минути О’Мали наблюдаваше как Морис отпива от чашата си, чудейки се дали просто да не се върне на кораба си. Гордият капитан. Същият като всички капитани, осъдени да живеят сами, само че този беше най-самотният от всички. „Той се страхува, че съм прав — помисли си О’Мали. — Страхува се, че ще стане по-зле. Горкото копеле. Само ако знаеше.“

— Не го дръж в себе си — каза тихо пилотът. — Анализирай го стъпка по стъпка.

— Ти вече го направи заради мен.

— Аз имам голяма уста. Сигурно е така, за да мога да си пъхам краката в нея. Ти го правиш насън, Ед. Защо да не го направиш и докато си буден?

И той го послуша. О’Мали внимателно водеше Морис през поредицата от спомени. Метеорологичните условия, курсът и скоростта на кораба. Какви сензори са работили. След час вече бяха изпразнили три четвърти от бутилката. Най-накрая стигнаха и до торпедата. Гласът на Морис започна да трепери.

— Не можех да направя нищо! Проклетото нещо просто се приближи. Имахме само един никси и първата риба го взриви. Опитах се да маневрирам, но…

— Но си имал работа със самонасочващо се торпедо. Не можеш да му избягаш и не можеш да го залъжеш, като завиеш.

— Не би трябвало да позволявам…

— О, я стига глупости! — Летецът напълни чашите за пореден път. — Да не мислиш, че си първият капитан, който е загубил кораба си? Никога ли не си играл бейзбол, Ед? По дяволите, във всяка игра има две страни и всяка се опитва да спечели. Да не би да си очаквал, че капитаните на руските подводници ще те чакат и ще ти казват: „Убий ме, убий ме“? Ако е така, значи си по-тъп, отколкото си мислех.