Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Звучи ми добре. Ако видиш нещо важно, сритай ме. — Смит кимна и се отдалечи на стотина ярда.

Роджърс вече беше полузаспал, положил глава върху сгънатото си яке. Автоматът беше поставен върху гърдите му.

— Тук ли ще останем? — попита Вигдис.

— Много искам да се запозная с чичо ти, но в този град може да има руснаци. Как си?

— Изморена.

— Колкото нас ли? — попита той ухилено.

— Да, колкото вас — призна момичето. Тя легна на земята до лейтенанта. Беше мръсна. Вълненият й пуловер беше разкъсан на няколко места, а ботушите й бяха толкова изпокъсани, че едва ли можеха да бъдат поправени. — Какво ще стане с нас сега?

— Не знам. Въпреки това, ние бяхме изпратени тук с някаква цел.

— Но никой не ви казва каква е тя! — възрази момичето.

„Е, това вече е интелигентно наблюдение“ — помисли си Едуардс.

— А може би ти казват, но ти не ни казваш? — попита Вигдис.

— Не, и на мен не ми казват нищо.

— Защо се случва всичко това, Майкъл?

— Не знам.

— Но ти си офицер. Трябва да знаеш. — Вигдис се повдигна на лакти. Тя изглеждаше искрено удивена. Едуардс се усмихна. Единствените въоръжени сили на Исландия бяха полицейските. Островът представляваше едно истинско Кралство на Мира и не разполагаше с армия. Няколко малки въоръжени кораба за защита на риболовците и полицейският корпус бяха всичко, от което страната се нуждаеше, за да поддържа реда. Войната беше променила всичко това. Въпреки че нямаше армия и флот, Исландия не беше нападана в продължение на хиляда години. Сега това се беше случило само защото островът се бе оказал на пътя на воюващите страни. Лейтенантът се зачуди дали Исландия щеше да бъде нападната, ако НАТО нямаше база в Кефлавик. Разбира се, че не! Ама че идиот беше, нали сам бе видял колко готини хорица са руснаците! Със или без база на НАТО, Исландия се намираше на пътя им. Но защо, по дяволите, се бе случило всичко това?

— Вигдис, аз съм метеоролог и прогнозирам времето за ВВС. — Това само я обърка още повече.

— Не войник? Не, ъъ, морски пехотинец?

Майк поклати глава.

— Аз съм офицер от американските ВВС, но не съм войник като сержанта. Моята работа е по-различна.

— Но ти ми спаси живота. Ти си войник.

— Да, предполагам, че съм — по неволя.

— Когато всичко това свърши, какво ще правиш? — Сега в очите й се четеше жив интерес.

— Всяко нещо с времето си. — Той мислеше за часове, а не за дни напред. „Какво ще правим, ако оцелеем? Не мисли за това. Оцеляването стои на първо място. Ако започнеш да си мислиш за онова, което ще стане «след войната», няма да оцелееш.“ — Твърде съм уморен, за да мисля за това. Нека да поспим малко.

Тя не искаше. Лейтенантът знаеше, че тя искаше да разбере неща, които той не бе обмислял съзнателно, но тя бе по-уморена, отколкото си признаваше, и след десет минути вече спеше. Досега Майк не беше забелязал, че Вигдис хърка. Това не беше някаква порцеланова кукличка, а жив човек. Тя си имаше своите силни и слаби страни, своите добри и лоши страни. Лицето й беше като на ангел, но тя все пак беше забременяла. „И какво от това?“ — помисли си Едуардс. Храбростта й бе по-голяма от красотата й. Тя беше спасила живота му, когато онзи хеликоптер се беше приближил до тях. Никой мъж не би се справил по-добре в такава ситуация.

Лейтенантът си наложи да се отпусне и да заспи. Не можеше да мисли за такива неща. Първо трябваше да оцелее.

— Ами ако районът е чист? — попита майорът. Той всъщност не беше очаквал, че Едуардс и групата му ще стигнат толкова далеч, не и като се имаше предвид, че на острова бяха разположени осем хиляди съветски войника. Косата му настръхваше всеки път, когато си помислеше за петимата, които се придвижваха през пустата, скалиста земя, а над тях кръжаха съветски хеликоптери.

— Около полунощ, предполагам — отвърна човекът от Специални операции. Усмивката нагъваше ъглите на превръзката на окото му. — Вие, момчета, трябва да наградите този младеж. Аз самият съм бил в такава ситуация. Не можете да си представите колко е трудно онова, което тези хора успяха да направят. И на всичкото отгоре над главите им е висял някакъв проклет Ми-24! Винаги съм казвал, че човек трябва да бъде особено внимателен с тихите малки копелета.

— Както и да е, време е да вкараме професионалисти, които да им осигурят поддръжка — обяви капитанът от Кралската морска пехота.

— Гледайте да вземат храна — предложи майорът от американските ВВС.

— И какъв е проблемът? — попита Накамура.