Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Личните ми вещи са все още на „Фарис“ — Морис се опитваше да печели време. Искаше ли наистина да се върне в морето?

— Вече са опаковани и са на път, Ед.

Морис си помисли, че имаше достатъчно хора, които можеха да се справят със задачата. Оперативният щаб, с който беше работил от пристигането си в Норфолк, беше пълен с мъже, които не биха пропуснали подобна възможност. „Дали да се върна обратно в морето и отново да се изправя пред възможността да загубя кораба си, или да се връщам всяка вечер в една празна къща, за да сънувам един и същ кошмар?“

— Ако ме искате, ще поема кораба.

Зад дърветата на северния хоризонт се виждаха отблясъците от артилерийския огън. Гръмотевиците изобщо не преставаха. От Алфелд до дивизионния команден пункт се стигаше само за петнадесет минути. Поради три въздушни атаки и двадесет отделни артилерийски баража пътуването дотам се беше превърнало в кошмар, който бе продължил до здрачаване, че и след това.

Фронтовата щабквартира на 20-а танкова дивизия сега беше превърната в команден пункт за цялото настъпление срещу Хамелн. Генерал-лейтенант Береговой, който бе заел мястото на Алексеев, сега беше командир на 20-а танкова и командир на оперативно-маневрената група. Идеята за създаването на ОМГ беше една от най-ценните предвоенни съветски идеи. „Дръзкият натиск“ трябваше да отвори коридор в тила на врага, който трябваше да бъде оползотворен от оперативно-маневрената група, която трябваше да се втурне в коридора, за да завладее важни икономически или политически цели. Алексеев стоеше, опрял гръб в някаква бронирана машина, и гледаше на север към мигащите очертания на гората. „Още едно нещо, което не се разви според плана — помисли си той. — Като че ли можехме да очакваме НАТО да действа съгласно нашите планове!“

Над главата му се появи жълта светкавица. Алексеев премигна, за да оправи зрението си, и видя как огненото кълбо се превръща в комета, която се устреми към земята и падна на няколко километра от него. „Наш или техен?“ — запита се той. Още един обещаващ живот беше прекъснат от ракета. Сега избиваха младежите с роботи. „Кой е казал, че човечеството използва технологията за полезни цели?“

Той се бе подготвял за това цял живот. Четири години в офицерското училище. Трудното начало като младши офицер, повишаването му в командир на рота. Още три години във Военната академия „Фрунзе“ в Москва, когато вече се беше утвърдил като изгряваща звезда. След това бе дошло командването на батальон. Завръщане в Москва в Генералщабната академия „Ворошилов“. Най-добрият от курса си. Командир на полк, след това и на дивизия. „И всичко само за да участвам в това?“

Под дърветата на около петстотин метра от него се намираше полева болница и вятърът донасяше до командния пункт писъците на ранените. Това нямаше нищо общо с филмите, които бе гледал на младини — и които все още гледаше. Ранените трябваше да страдат мълчаливо, с достойнство, докато пушат цигари, дадени им от отрудени санитари, и чакат реда си да бъдат обслужени от храбри хирурзи и красиви медицински сестри. „Шибана лъжа, всичко е една голяма шибана лъжа“ — каза си мислено той. Професията, за която се бе подготвял цял живот, не беше нищо друго, освен организирано масово убийство. Той изпращаше момчета с лунички по лицата в местност, осеяна със стомана и напоена с кръв. Изгарянията бяха най-лошите. Танковите екипажи, които успяваха да се измъкнат от своите машини със запалени дрехи — те никога не преставаха да пищят. Онези, които загиваха от шока или от пистолета на някой състрадателен офицер биваха заменяни от нови. Късметлиите, които стигаха до разпределителните пунктове за ранените, откриваха, че санитарите са твърде заети да предлагат цигари, а лекарите едва си стояха на краката от изтощение.

Огромният му тактически успех край Алфелд все още не беше довел до нищо и дълбоко в себе си той се чудеше дали изобщо щеше да доведе до нещо, след като бе затрил живота на толкова младежи не за нещо друго, а за някакви си думи, написани в учебник от хора, които правеха всичко възможно, за да забравят ужасите, които бяха причинили и преживели.

„Да не би да започваш да се съмняваш, Паша? — запита се мислено той. — А какво ще кажеш за онези четирима полковници, които осъди на разстрел? Не е ли малко късно да откриваш угризенията, а?“ Само че този път не ставаше дума за игра по карта или за учение в Шпола, нито пък за няколко рутинни инцидента по време на учение. Едно беше ротният командир да разбере всичко това, след като бе следвал заповедите на началниците си, но съвсем друго беше човекът, който издаваше заповедите, да види какви са резултатите от тях.