Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Какво е това? — Маккафърти настрои перископа на максимална мощност. За миг му се бе мярнало нещо, което му бе заприличало на следа от перископ. Нещото бе изчезнало, но се появи отново — мечоподобна гръбна перка на мъжки кит убиец. Дъхът на кита беше маркиран от облаче водни пръски, което се превърна в пара в полярния въздух. След малко се появиха още няколко кита. Как се наричаше семейство китове убийци? Училище — не, стадо. Китовете вероятно бяха тръгнали на лов за тюлени. Капитанът на „Чикаго“ се зачуди дали това беше добро предзнаменование. Научното име на тези китове беше Orcinus orca — Сеещият смърт.

— Хидролокатор, имате ли нещо на едно-три-девет?

— Команден център, по този пеленг имаме единадесет кита убиеца. Различавам три мъжки, шест женски и две малки. Доста наблизо са, ако не се лъжа. Пеленгът се променя леко. — В отговора на старшината от хидролокаторното се чувстваше обида. Хидроакустиците имаха заповед да не докладват за „биологични шумове“, освен ако не им бъде наредено изрично.

— Много добре. — Маккафърти не можа да сдържи усмивката си.

Останалите подводници от „Операция Дулитъл“ бяха наредени в редица с дължина повече от десет мили. Една след друга те се потапяха дълбоко и се насочваха към долната страна на блока. Един час по-късно колоната се насочи на изток, на пет мили по-навътре от номиналния ръб на ледения блок. На дванадесет хиляди фута под тях се намираше дъното на Баренцовата падина.

— Цял ден не сме виждали хеликоптер — забеляза сержант Смит. Едуардс беше установил, че разговорът отклонява вниманието от факта, че се хранеха със сурова риба. Той погледна часовника си. Време беше да се обади отново. Лейтенантът вече беше станал такъв специалист в сглобяването и разглобяването на радиопредавателя, че можеше да го направи и насън.

— Кучкарник, тук Хрътка. Нещата можеха да бъдат и много по-добре. Край.

— Чуваме те, Хрътка. Къде се намирате в момента?

— На около четиридесет и шест километра от целта — отвърна Едуардс. След това даде координатите по картата. Според картата им оставаше още един път за пресичане, а след това и още една редица хълмове. — Няма много за отбелязване, освен че днес не видяхме никакви хеликоптери. Всъщност, днес не видяхме никакви самолети. — Едуардс погледна нагоре. Небето беше доста ясно. Обикновено групата забелязваше поне един-два патрулни самолета дневно.

— Прието, Хрътка. За ваше сведение, флотът изпрати няколко изтребителя до острова и рано тази сутрин те натупаха здраво руснаците.

— Браво! Не сме виждали руснаци, откакто хеликоптерът им ни огледа. — Диспечерът в Шотландия потръпна, когато чу това. Едуардс продължи: — Налага се да се храним с риба, която ловим сами, но уловът е доста добър.

— Как е приятелката ви?

Въпросът накара Майк да се усмихне.

— Не ни пречи, ако това имате предвид. Нещо друго?

— Отрицателно.

— Добре, ще се обадим, ако забележим нещо. Край. — Лейтенантът изключи захранването на радиопредавателя. — Нашите приятели казват, че днес флотът е сдъвкал няколко руски изтребителя.

— Крайно време беше — каза Смит. Останали му бяха само пет цигари и сега той се взираше в една от тях и се опитваше да реши дали да намали запасите си до четири или не. Под погледа на Едуардс сержантът отвори запалката си, за да поеме поредната доза отрова.

— Защо отиваме към Хвамсфьордур? — попита Вигдис.

— Някой иска да знае какво има там — отвърна Едуардс. Той разгъна тактическата карта. На нея беше указано, че входът към залива е задръстен със скали. Необходимо му беше малко време, за да осъзнае, че докато височините на земята бяха обозначени в метри, дълбочинните пластове бяха обозначени в клафтери.

— Колко?

Командирът на полка изтребители беше свален внимателно от хеликоптера с превързана през гърдите му ръка. При катапултирането от разпадащия се самолет полковникът беше изкълчил рамото си, а на всичкото отгоре и парашутът му го беше приземил върху склона на някаква планина, при което той беше изкълчил глезена си и беше получил няколко наранявания по лицето. Бяха го намерили след цели единадесет часа. Като цяло полковникът смяташе, че е извадил късмет — за глупак, който беше оставил групата си да бъде изненадана от превъзхождащ я по численост противник.

— Пет самолета са боеспособни — бе уведомен той. — От повредените можем да поправим два.

Полковникът изруга. Гневът го бе обзел въпреки морфина, който течеше по вените му.