Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— И още как! — отвърна командирът на „Веселия Роджър“. Той беше командир от ВМФ, дъвчеше пура и твърдеше, че е свалил два МиГ-а. — Въпросът е дали ще им изпратят подкрепления. Ние успяхме веднъж, но те няма да налапат същата въдица два пъти. Кажи ми, Толанд, могат ли да заменят унищоженото от нас?

— Не мисля. МиГ-29 е единственият изтребител, който руснаците могат да дислоцират толкова надалеч. Останалите им самолети от този тип са в Германия, а и там броят им беше намален доста. Ако Съветите решат да освободят няколко МиГ-31, те също могат да стигнат толкова далеч, но не виждам как Иван ще се реши да даде най-добрите си изтребител-бомбардировачи за такава мисия.

Командирът на „Веселия Роджър“ кимна в знак на съгласие.

— Добре. Следващата стъпка е да поставим бойни патрули в близост до Исландия и да започнем наистина да удряме по техните „Бекфайър“.

— Възможно е те да започнат да ни търсят — предупреди Толанд. — Няма начин да не са разбрали какво сме направили и откъде сме го направили. — Командирът на VF-41 погледна през прозореца. Един от неговите F-14 стоеше между две камари торби с пясък на около половин миля от стаята. На корпуса се виждаха четири ракети. Той погали емблемата на ескадрилата си — асо пика — върху гърдите си и се обърна.

— Добре. Ако искат да се бият с нас на наш терен и под нашето радарно покритие, аз нямам нищо против.

Алексеев остави хеликоптера си в покрайнините на града и се качи на бронетранспортьор БМП. Два понтонни моста бяха използваеми в момента. Остатъци от поне още пет бяха пръснати по бреговете на реката, по които се виждаха и множество изгорели танкове и камиони. Командирът на 20-а танкова пътуваше с Алексеев.

— Въздушните атаки на НАТО са убийствени — каза генерал Береговой. — Не съм виждал подобно нещо през живота си. Те успяват да се приближат въпреки зенитно-ракетните ни батареи. Ние сваляме част от тях, но това не е достатъчно. С приближаването към фронта нещата се влошават.

— Какво успяхте да постигнете днес?

— В момента противодействие ни оказват основно англичаните. Поне една танкова бригада. От разсъмване сме ги изтласкали на два километра назад.

— Някъде там би трябвало да има и белгийска част — посочи Сергетов.

— Те изчезнаха. Не знаем къде са и това ме тревожи. Поставих една от новите дивизии на левия ни фланг, за да ни пази от контраатака. Другата ще се присъедини към 20-а танкова, когато днес следобед подновим атаката.

— Сили? — попита Алексеев.

— 20-а танкова остана само с деветдесет работещи танка. Може би дори по-малко — отвърна генералът. — Тази бройка е отпреди четири часа. Пехотата ни е в по-добро състояние, но като цяло дивизията в момента е с по-малко от петдесет процента от номиналната си сила.

БМП-то тръгна по понтонния мост. Всеки сегмент беше прикрепен към два други и машината заподскача подобно на малка лодка при вълнение. Тримата офицери отлично владееха чувствата си и никой от тях не показа, че никак не му харесва да бъде заключен в стоманена кутия над водата. Щурмовата пехотна машина БМП беше проектирана като амфибия, но много такива машини бяха потънали внезапно и рядко някой успяваше да се измъкне, ако това се случеше. В далечината се чуваше артилерийски огън. Въздушните нападения над Алфелд ставаха без предупреждение. БМП-то премина през реката за малко повече от една минута.

— В случай, че ви интересува, мостът, който току-що преминахме, държи рекорда за най-дълго оцелял. — Береговой погледна часовника си. — Седем часа.

— Какво стана с майора, за когото ми поискахте златна звезда? — попита Алексеев.

— Той беше ранен при въздушна атака, но ще живее.

— Дайте му това. Така може би ще се възстанови по-бързо. — Алексеев бръкна в джоба си и извади петолъчна златна звезда, прикрепена към кървавочервена лента. Той я подаде на генерала. Майорът от инженерния корпус вече беше Герой на Съветския съюз.

Когато стигнаха до ледения блок, всички лодки намалиха скоростта си. Маккафърти вдигна перископа и огледа повърхността. Единственото, което видя, бе тънка бяла линия на по-малко от две мили от подводницата. Малко кораби се доближаваха толкова близо до леда, а самолети не се виждаха.

От хидролокаторното докладваха за нормални шумове. Назъбеният край на ледения блок се състоеше от хиляди единични късове — ледени плочи с дебелина няколко фута, чиято големина варираше между няколко квадратни фута и няколко акра. Всяка година пролетното топене на снеговете откъсваше тези парчета и те започваха да дрейфуват безцелно, докато отново не настъпеха студовете. По време на кратката си свобода през арктическото лято, тези ледени блокове се движеха напосоки, като междувременно се блъскаха един в друг, при което някои от по-малките блокове биваха унищожени. Това прибавяше допълнителни шумове към непрестанните стенания и скърцания на дебелия лед, който преминаваше през средата на полюса и стигаше чак до Северния склон на Аляска.