Том Клэнси - Операция „Червена буря“

На двадесет хиляди фута под тях, скрити за наземния радар от две планини, дванадесетте F-14 от авиогрупата „Черните асове“ преминаха на форсаж. Радарите им бяха изключени, докато двумоторните изтребители набираха височина. След деветдесет секунди пилотите им чуха характерния звук, който им показваше, че техните ракети „Сайдуиндър“ с топлинно насочване следят целите си. Няколко секунди по-късно по целите бяха изстреляни шестнадесет ракети от разстояние две мили.

Шестима руски пилоти изобщо не разбраха какво ги улучи. Само за няколко секунди бяха улучени осем от единадесетте МиГ-а. Командирът им извади късмет и успя да избегне една ракета „Сайдуиндър“, която се устреми по посока на слънцето, но какво друго можеше да направи? Той забеляза два F-14 да се насочват на юг, отдалечавайки се от неговите изтребители. Беше твърде късно да организира атака — колегата му беше свален, а единственият приятелски самолет, който виждаше, се намираше на север от него — и затова полковникът направи рязък завой със своя МиГ и се спусна след американците, без да обръща внимание на звуците от предупредителната си система. Две ракети „Спароу“, изстреляни от втората група „Черни асове“, улучиха крилото му. Самолетът се разпадна около летеца си.

Американците нямаха време да се радват на постижението си. Командващият операцията съобщи, че втора група МиГ-ове се насочва към тях, и американските ескадрили се прегрупираха, за да ги посрещнат, като формираха здрава стена от двадесет самолета, които оставиха радарите си изключени за две минути, докато МиГ-овете навлизаха в облака от електронни смущения. Заместник-командирът на руснаците направи сериозна грешка. Другарите му бяха в опасност и той трябваше да им се притече на помощ. Една група F-14 изстреля останалите си „Спароу“; другата изстреля своите „Сайдуиндър“. Общо тридесет и осем ракети се насочиха към осем съветски самолета, които нямаха ясна представа на какво налитаха. Половината от тях така и не разбраха какво става, защото бяха свалени от американските ракети въздух-въздух; още три бяха повредени.

Пилотите на американските изтребители искаха да се приближат, но командирът им забрани. Горивото им беше на привършване, а Сторноуей беше отдалечен на седемстотин мили. Те завиха на изток, спускайки се под алуминиевия облак, пуснат от бомбардировачите. Американците бяха свалили тридесет и седем самолета, което беше голямо постижение, като се имаше предвид, че бяха очаквали само двадесет и седем съветски самолета. В действителност, от двадесет и шест МиГ-а бяха останали само пет напълно здрави самолета. Командирът на базата незабавно започна спасителните операции. Скоро щурмовите хеликоптери на десантната дивизия летяха на изток и търсеха оцелели пилоти.

„Тридесет километра от Алфелд до Хамелн“ — помисли си Алексеев. Един час път с танк. Части от три дивизии вече бяха тръгнали по този път и от преминаването на реката бяха преодолели осемнадесет километра. Този път ги бяха спрели англичаните — танковете на Кралския танков полк и 21-ви стрелкови полк не позволяваха на водещите му групи да помръднат на половината път до Хамелн и това продължаваше вече осемнадесет часа.

Това представляваше истинска опасност. Безопасността на една механизирана формация се заключваше в движението. Съветите изпращаха подразделения в зоната, но НАТО се възползваше в максимална степен от въздушната си мощ. Мостовете през Лайне биваха унищожавани почти със същата бързина, с която биваха поправяни. Инженерните части бяха подготвили места за преминаване на реката по двата бряга и сега руснаците имаха възможност да прехвърлят бронетранспортьорите си на отсрещния бряг, но танковете не можеха да плуват, а и всички опити да ги прехвърлят под вода — нещо, с което те бяха проектирани да се справят — се бяха провалили. Наложило се беше да се предислоцират твърде много подразделения, които да защищават пробива в натовските редици, но твърде малко от тях можеха да се възползват от него. Алексеев беше постигнал пробив като по учебник — само за да разбере, че и противниковата страна си имаше свой учебник за задържане и разбиване на съветското настъпление. Западният военен театър разполагаше с общо шест резервни дивизии от клас А, които можеха да бъдат включени в боя. След това щеше да се наложи да се използват съставени от запасняци подразделения от клас Б, в които бойците и бойната техника бяха по-стари. Тези подразделения бяха много, но нямаше — не можеха — да се бият толкова добре, колкото по-младите войници. При необходимостта да изпрати части в бой, в който броят на жертвите щеше да бъде много по-голям от обичайния, генералът настръхваше. Но той нямаше избор. Политическите му господари искаха от него да направи това, а той беше просто изпълнител на заповедите им.