Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Нещата се нареждаха добре. Американски самолети P-3C „Орион“ и британски „Нимрод“ разузнаваха маршрута към ледения блок. Подводниците бяха принудени да заобиколят от изток около предполагаема съветска подводница, но това беше всичко. Изглежда, Иван изпращаше по-голямата част от лодките си на юг, уверен, че Норвежко море е под негов контрол. До ледения блок оставаха още шест часа.

Сега „Чикаго“ дрейфуваше, след като бе завършила задачата си начело на „товарния влак“ от подводници. Хидролокаторите и претърсваха черните води за звуци от съветски подводници. Не се чуваше нищо с изключение на далечните шумове от ледения блок.

Картографският екип нанесе позициите на останалите американски подводници. Маккафърти с радост забеляза, че това се оказа трудно, макар „Чикаго“ да разполагаше с най-доброто американско хидролокаторно оборудване. Щом те имаха проблеми със засичането им, то и руснаците щяха да имат същите проблеми. Екипажът му изглеждаше в добра форма. Трите прекарани на брега дни им се бяха отразили добре. Бирата, с която ги беше черпил норвежкият капитан, и новината за това, което техните ракети бяха направили по време на единствената истинска схватка на „Чикаго“, им се бяха отразили още по-добре. Той вече беше инструктирал екипажа относно предстоящата мисия. Информацията беше приета без коментари, с няколко шеги, че се връщали обратно у дома — в Баренцово море.

— Това беше „Бостън“, шкипер — каза старпомът. — Сега сме в пълен състав.

Маккафърти се приближи към картата. Всичко изглеждаше наред, но той провери внимателно още веднъж. При толкова много подводници, движещи се по един и същ курс, съществуваше реален риск от сблъсък. Един старшина проверяваше списъка на американските подводници, които задминаваха „Чикаго“. Капитанът беше доволен.

— Две трети напред — заповяда той.

Рулевият потвърди заповедта и завъртя ръчката на телеграфа.

— Машинното отговаря две трети напред.

— Много добре. Десет градуса ляво на борд. Нов курс три-четири-осем.

„Чикаго“ ускори до петнадесет възела и зае мястото си в края на колоната, която се устреми към Арктика.

— Пълен ляво на борд! — изкрещя Морис, сочейки към килватера на торпедото.

— Слушам, пълен ляво на борд! — отвърна рулевият, завъртя руля надясно, след това наляво и най-накрая го постави в средата.

Морис стоеше на лявото крило на мостика. Морето беше абсолютно спокойно и килватерът на торпедото се виждаше ясно и повтаряше всеки завой и всяка маневра на фрегатата. Той дори се опита да даде заден ход, но и това не свърши работа — торпедото сякаш се придвижи встрани. То се спря неподвижно във водата и се издигна на повърхността, така че Морис можа да го разгледа. Торпедото беше бяло и на носа му имаше нещо, което приличаше на червена звезда… и като всички самонасочващи се торпеда имаше и очи. Той заповяда пълен напред, но торпедото не изостана и започна да се плъзга по вълните подобно на летяща риба — видимо за всички, които можеха да го видят. Но Морис беше единственият, който го виждаше.

Торпедото бавно приближаваше маневриращата фрегата. Петдесет фута, тридесет, десет…

— Къде отиде татко? — попита момиченцето. — Искам татко!

— Какъв е проблемът, шкипер? — попита старпомът. Той изглеждаше странно, защото нямаше глава…

Морис подскочи в леглото си. Пот течеше по лицето му, а сърцето му биеше учестено. Електронният часовник показваше 4:54. Ед стана и отиде да си наплиска лицето със студена вода. „Втори път за тази нощ“ — помисли си той. Беше сънувал същия кошмар два пъти по време на тегленето на „Фарис“ до Бостън и това не му беше позволило да се възползва от няколкото ценни часа почивка, които си беше дал. Морис се зачуди дали не беше викал насън.

„Ти направи всичко възможно. Вината не е твоя“ — каза мислено той на лицето в огледалото.

„Но ти беше капитанът“ — отвърна лицето.

Морис беше посетил пет от семействата в списъка си. Да говори със съпругите и родителите беше едно нещо. Те разбираха. Синовете и съпрузите им бяха моряци и бяха поели рисковете на моряшката професия. Но четиригодишната дъщеричка на старшина втори клас Джеф Евънс не бе разбрала защо татко й никога вече няма да се завърне у дома. Морис знаеше, че заплатата на един старшина втори клас не беше голяма. Евънс сигурно бе работил като лунатик по малката си къща, за да й придаде такъв уютен вид. Морис си спомни, че старшината имаше сръчни ръце, а беше и добър артилерист. Всички стени бяха боядисани наскоро. Голяма част от дървения интериор беше подменена. Семейството се беше нанесло в къщата само преди седем месеца и Морис се чудеше как старшината бе успял да намери време, за да свърши толкова много работа. Сигурно беше правил всичко сам. Едва ли е имал възможност да плати на фирма за всичко това. Стаята на Джини беше свидетелство за обичта на баща й. Кукли от цял свят бяха подредени върху ръчно изработени полици. Морис си тръгна веднага след като видя детската стая. Той почувства, че ако остане още малко там, нещо в него ще се пречупи, а някакъв абсурден кодекс на поведение му забраняваше да показва слабост пред непознати. Затова той си тръгна за вкъщи, без да посети останалите семейства от списъка, мислейки си, че умората, която го беше обзела, със сигурност щеше да му позволи да се наспи добре тази нощ…