Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Онова, което последва, беше още по-трудно. Командир Едуард Морис облече бялата си парадна униформа и извади от портмонето си списъка на семействата на загиналите членове от екипажа си, на които трябваше да се обади. Всички те бяха получили официално съобщение, но едно от задълженията му като капитан беше да ги посети лично. Вдовицата на старпома му живееше само на половин миля от дома на Морис. Той си спомни, че старшият помощник беше добър човек, който имаше барбекю в задния си двор. Колко съботи и недели беше изкарал в задния му двор, гледайки как пържолите цвърчат върху въглените? Какво щеше да каже на жена му сега? Какво щеше да каже на останалите вдовици? Какво щеше да каже на децата на загиналите?

Морис отиде до колата си, чийто номер FF-1094 сякаш му се подиграваше. Не всеки човек имаше възможността да носи със себе си своя провал. Повечето хора имаха щастието да го оставят зад себе си. Докато палеше двигателя, Морис си помисли дали някога щеше да може да спи, без да се страхува, че отново ще преживее онзи момент от мостика на кораба си.

За първи път Едуардс успя да победи сержанта си в собствената му игра. Въпреки твърденията си, че е експерт с въдицата, Смит не успя да улови нищо за един час и с отвращение подаде въдицата на Майк. Само след десет минути Едуардс успя да улови двукилограмова пъстърва.

— И това ако не е гадост — изръмжа Смит.

Изминаването на последните десет километра им беше отнело единадесет часа. Оказа се, че единственият път, който трябваше да пресекат, е доста оживен. На всеки няколко минути на юг или на север по него преминаваше някакво превозно средство. Руснаците използваха този път като основно средство за придвижване към северния бряг на Исландия. Едуардс и хората му останаха скрити между скалите на поле от лава в продължение на шест часа, изчаквайки момента, в който щяха да могат да преминат необезпокоявани през пътя. На два пъти забелязаха хеликоптери Ми-24 да патрулират из района, но нито един от тях не се приближи твърде много до групата. Те не видяха пешеходни патрули и Едуардс заключи, че тази част от острова беше твърде голяма и съветските войски не можеха да я контролират ефективно. Тогава той извади съветската карта и разгледа внимателно нанесените върху нея бележки. Съветските сили бяха концентрирани в простиращата се от север към юг дъга на полуостров Рейкявик. Той беше предал тази информация в Шотландия, като цели десет минути бе обяснявал руските символи върху картата.

Привечер движението намаля и те успяха да прекосят пътя тичешком. Озоваха се в местност, изпълнена с езера и потоци. Едуардс реши, че това е достатъчно. Групата трябваше да почине отново и да се опита да налови риба, за да се нахрани. Следващата отсечка от прехода им преминаваше далеч от населените места.

Автоматът и снаряжението му лежаха до една скала, покрити с камуфлажното му яке. Вигдис беше с него. Тя не се бе отделила от лейтенанта цял ден. Смит и пехотинците му си бяха намерили местенца, на които да се поотпуснат малко, докато лейтенантът им свърши трудната работа.

Всички местни буболечки бяха излезли навън през този ден. Пуловерът не позволяваше на повечето от тях да стигнат до кожата му, но лицето му беше незащитено. Едуардс се опита да не им обръща внимание. Множество буболечки бяха попаднали във водата на потока и пъстървите се опитваха да ги излапат. Всеки път, когато забележеше раздвижване във водата, той хвърляше стръвта към него. Въдицата отново се огъна.

— Пипнах още една! — извика радостно той. Смит надигна глава, поклати я гневно и отново се скри в храсталаците на около петдесет ярда от лейтенанта.

Едуардс никога не беше ловил риба. Опитът му на риболовец се ограничаваше до пътуванията му в лодката на баща му, но принципът беше горе-долу същият. Той остави пъстървата да подръпва въдицата, но не твърде много, само толкова, колкото да се измори, докато Едуардс вдигаше и спускаше пръта на въдицата, придърпвайки рибата срещу течението и към скалите. Внезапно лейтенантът се спъна в някаква скала и падна във водата, но някак си успя да задържи въдицата високо. Той се изправи на крака и отстъпи назад. Маскировъчните панталони бяха почернели от калта и бяха залепнали по краката му.

— Тази е голяма. — Той се обърна и видя, че Вигдис се смее. Тя го наблюдаваше как придърпва рибата и започна да се приближава към него. Минута по-късно момичето хвана кордата и издърпа пъстървата над водата.