Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Добре си направил, че си спасил кораба, Ед. Дяволски добре. На „Фарис“ няма да имат нужда от теб за известно време. Искам да останеш тук и да работиш с моите оперативни офицери. Ние също ще трябва да променим тактиката си. Искам да прегледаш разузнавателните и оперативните данни, с които разполагаме, и да ми дадеш няколко идеи.

— Като за начало можем да се опитаме да спрем проклетите Ту-22.

— По това вече се работи. — Отговорът на адмирала беше изпълнен с увереност и скептицизъм.

На изток се намираше Хаити на остров Испаньола. На запад беше Куба. Затъмнените кораби се движеха в бойна формация с включени в режим на готовност радари, придружени от ескадрени миноносци и фрегати. Установките бяха заредени с ракети и насочени наляво, а пусковите контрольори се потяха въпреки климатичните системи в бойните им станции.

Формацията не очакваше неприятности. Кастро беше уведомил американското правителство, че няма нищо общо с войната, и беше ядосан, че Съветите не го бяха информирали за плановете си. От дипломатическа гледна точка обаче беше важно американският флот да премине през коридора по тъмно, за да могат кубинците да кажат, че наистина не са забелязали нищо. В знак на добра воля Кастро беше предупредил американците за присъствието на съветска подводница в протока Флорида. Да бъде използван като васал, беше едно нещо, но да остави страната му да бъде използвана за база по време на война, без да бъде информиран предварително за това, бе твърде много за кубинския лидер.

Матросите не знаеха за всичко това; на тях им беше известно само, че не се очаква сериозно противодействие. Те приемаха тази информация със същото недоверие, с което се отнасяха към всички разузнавателни сводки. Техните хеликоптери бяха пуснали редица хидроакустични буйове, а ESM радарните им приемници се ослушваха за пулсиращия сигнал на радар съветско производство. Вахтените на палубата насочваха тежки телескопи към небето, търсейки самолети, които можеха да ги следят визуално, което не беше никак трудно. При скорост двадесет и пет възела всеки кораб оставяше зад себе си килватер от морска пяна, който сякаш фосфоресцираше като неон в тъмнината.

„Маалокс вече не върши работа“ — изпъшка мислено един капитан на фрегата. Той седеше в капитанския си стол в CIC на своя кораб. Вляво от него се намираше масата с картата, пред него — той беше обърнат с лице към кърмата — младият тактически офицер беше застанал над своя планшет. Известно беше, че кубинците разполагаха с ракетни батареи земя-земя, дислоцирани по крайбрежието им подобно на някаква стара крепост. Във всеки един момент корабите можеха да открият, че към тях се е устремил облак вампири. Ракетната установка на носа беше заредена и ориентирана по посока на евентуалната заплаха; същото беше направено и със 75-милиметровото оръдие и CIWS на горната палуба. Да пие кафе сега, беше грешка, но капитанът трябваше да остане буден. Цената беше режеща болка в горната част на абдомена му. „Може би трябва да говоря с фелдшера“ — помисли си той, но бързо отхвърли тази мисъл. Нямаше време за това. Капитанът бе работил денонощно в продължение на три месеца, за да подготви кораба си за действие, беше преминал през множество проверки и бе извършил голям брой учения, бе изстискал хората си до краен предел, но най-много беше изисквал от себе си. Той беше твърде горд, за да си признае, че е прекалил с натоварването.

Случи се точно когато довършваше третата си чаша кафе. Болката беше силна и внезапна като при удар с нож. Капитанът се преви и повърна върху плочките на CIC. Един матрос веднага ги избърса, но вътре беше твърде тъмно и той не забеляза, че имаше кръв. Въпреки болките и внезапната хладина от загубата на кръв, капитанът не можеше да напусне поста си. Той реши да стои далеч от кафето през следващите няколко часа. Може би все пак щеше да отиде при фелдшера, когато му останеше време. Ако му останеше време. В Норфолк щяха да бъдат три дена и тогава щеше да има възможност да си почине. Капитанът знаеше, че се нуждае от почивка. Натрупваната с дни умора го разбиваше. Той поклати глава. Повръщането би трябвало да го накара да се почувства по-добре.

Морис намери дома си празен. Както беше предложил, жена му бе отпътувала за Канзас при родителите си. Той й бе казал, че няма смисъл тя и децата да си седят вкъщи и да се чудят какво става с него. Сега Морис съжаляваше за решението си. Той се нуждаеше от прегръдка, имаше нужда да види децата си. По-малко от минута след като отключи вратата, вече се бе уловил за телефона. Жена му вече знаеше какво се бе случило с кораба му, но не беше казала на децата. Необходими му бяха две минути, за да я увери, че наистина е добре, че си е вкъщи и че не е ранен. След това слушалката взеха децата и той разбра, че няма как да успеят да се върнат у дома. Всички самолети или превозваха войници и припаси зад океана, или пък за полетите нямаше места чак до средата на август. Ед реши, че няма смисъл да кара семейството си да измине с кола пътя от Салинас до Канзас Сити, за да чака някой да се откаже да лети. Сбогуването беше трудно.