Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Добър ден, капитане — отвърна Морис.

— Виждам, че сте потопили три руски подводници?

— Само една сами. Останалите бяха подавания.

— Колко вода тласкате напред?

— Малко по-малко от двадесет и пет фута — всъщност не, — поправи се Морис. Куполът на хидролокатора вече беше на дъното на океана.

— Добре сте направили, като сте върнали кораба, капитане — каза лоцманът, като погледна напред. — Моето корито не можа да оцелее. Предполагам, че тогава още не сте били роден. Бях на „Калахан“, седем-девет-две. Помощник артилерийски офицер, тъкмо ме бяха произвели в младши лейтенант. Свалихме дванадесет японски самолета, но малко след полунощ тринадесетото камикадзе успя да ни улучи. Четиридесет и седем души… добре. — Лоцманът извади радиопредавателя си от джоба и започна да дава нареждания на влекачите. „Фарис“ започна да се придвижва странично към кея си. Точно пред кораба се намираше сух док със средни размери, но те не се движеха натам.

— Няма ли да бъдем на сух док? — попита Морис, изненадан и ядосан, че корабът му щеше да бъде привързан към обикновен кей.

— В дока имат някакви механични проблеми и още не са готови да ви поемат. Утре или вдругиден ще ви преместят. Знам как се чувствате, капитане. Това е, като да се разболее детето ви и в болницата да не искат да го приемат. Горе главата, аз гледах как моят кораб потъва.

Морис знаеше, че няма смисъл да мърмори. Лоцманът беше прав. Щом „Фарис“ не беше потънал по време на тегленето му до пристанището, значи щеше да бъде в безопасност за ден-два на кея. Лоцманът беше експерт. Опитното му око измерваше вятъра и прилива и той даваше съответните заповеди на капитаните на влекачите. След тридесет минути фрегатата беше швартована към товарния кей. Три телевизионни екипа очакваха пристигането й зад редица матроси, облечени в униформата на брегови патрул. Щом швартоването приключи, един офицер се качи на борда и отиде право на мостика.

— Капитане, аз съм лейтенант-командир Андерс. Заповядано ми е да ви предам това, сър. — Той подаде един плик на Морис.

Морис разкъса плика и намери в него стандартен формуляр на ВМФ. В краткото съобщение му се заповядваше да се яви в Норфолк по възможно най-бързия начин.

— Долу ви чака кола. Можете да хванете совалката до Вашингтон, а оттам, чартъра за Норфолк.

— А корабът ми?

— Той вече е моя грижа, капитане. Ще се погрижа добре за него.

„Просто така“ — помисли си Морис. Той кимна и слезе в каютата си, за да си опакова нещата. След десет минути мина безмълвно покрай телевизионните камери и беше откаран до международното летище Логан.

Толанд разгледа спътниковите снимки на четирите летища на Исландия. Странно беше, че руснаците изобщо не използваха стария Кефлавик, като вместо това бяха предпочели да базират изтребителите си в Рейкявик и новата база на НАТО. От време на време по някой Ту-22 кацаше в Кефлавик, но това бяха бомбардировачи с механични проблеми или недостатъчно гориво. Нападенията на съюзническите изтребители на север също бяха дали отражение — сега руснаците извършваха презареждането във въздуха по-далеч на север и изток, което имаше малък, но въпреки това отрицателен ефект върху далечината на полета на бомбардировачите. Експертите бяха изчислили, че така времето на Съветите за откриване и унищожаване на конвоите бе намаляло с двадесет минути. Въпреки разузнавателните операции, извършени от беърите, и данните от спътниковото разузнаване, само две трети от атакуващите формации действително провеждаха нападенията. Толанд не знаеше каква беше причината за това. Дали пък нямаше някакъв проблем със съветските комуникации? Ако бе така, имаше ли начин да се възползват от него?

Ту-22 все още нанасяха големи щети на конвоите. След продължителен натиск от страна на флота ВВС започнаха да базират изтребители в Нюфаундленд, Бермудските и Азорските острови. С подкрепата на танкери, взети назаем от Стратегическото въздушно командване, те се опитваха да поддържат въздушни бойни патрули над намиращите се в обсега им конвои. Не че имаше кой знае каква надежда да спрат нападение на формация от Ту-22, но поне можеха да намалят броя на съветските разузнавателни самолети. Съветите разполагаха само с около тридесет разузнавателни самолета с голям радиус на действие „Беър-Д“. Приблизително десет от тях летяха всеки ден, включили мощните си радари „Биг Бълдж“, за да насочват бомбардировачите и подводниците срещу конвоите. Това ги правеше лесни за откриване, ако някой изтребител можеше да стигне до тях. След множество експерименти руснаците бяха започнали да действат по предсказуем оперативен метод. Тази грешка щеше да им струва скъпо. На следващия ден ВВС щеше да има по една двойка патрулни самолети над шест конвоя.