Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Само една?

— Тъй вярно, само една „птичка“.

Голям брой офицери от американските ВВС внезапно се напрегнаха. Ракетата се движеше по курс, който след четиридесет и пет минути щеше да я изведе точно над централната част на Съединените щати. Въпросната ракета можеше да бъде какво ли не. Подобно на много от американските си аналози, съветската ракета SS-9 беше остаряла и беше пригодена за използване като ракета-ускорител за космически цели. За разлика от американските си аналози, първоначално тя беше проектирана като фракционно-орбитална бомбардировъчна система FOBS — ракета, която можеше да изстреля ядрена бойна глава от 25 мегатона по траектория на полет, имитираща траекторията на обикновен спътник.

— Ускорителният двигател се изключи… добре, имаме отделяне и включване на втората степен — каза полковникът в телефонната слушалка. „Руснаците ще откачат, ако знаят колко добри са нашите камери“, помисли си той. — Траекторията на полета остава непроменена.

— Спиране на втората степен… включване на третата степен. Получихте ли определените от нас координати, NORAD?

— Потвърждавам — отвърна генералът от подземния бункер в Чейени маунтийнз. Сигналът от спътника за ранно известяване беше свързан с щабквартирата на NORAD и тридесетте души от дежурната смяна бяха затаили дъх, докато гледаха как изображението на космическия ускорител се придвижва по картата. „Божичко, дано да не е ядрена бойна глава…“

Обектът вече се следеше от наземни радари в Австралия, които показваха изкачването на третата степен и падането на изгорялата втора степен в Атлантическия океан. Радарната картина показа, че от третата степен се отделят четири нови обекта. Това вероятно беше защитният алуминиев кожух, който беше необходим за полета в атмосферата, но представляваше излишно тегло за космически кораб. Дишането на хората в контролния център започна да се успокоява. Ракетата, която щеше да навлезе отново в атмосферата, се нуждаеше от защитния си кожух, но спътниците нямаха нужда от него. Това беше първата добра новина след петте напрегнати минути. Ракетите FOBS не се държаха по този начин.

Във военновъздушната база Тинкър в щата Оклахома един самолет RC-135 вече излиташе и двигателите му оставяха огнена диря, докато се издигаше в небето. Покривът на някогашното пътническо отделение съдържаше компонентите на голям телескоп, снабден с камера, който се използваше за наблюдаване на съветски космически апарати. Техниците в задната част на самолета активираха сложните следящи системи, които се използваха за позициониране на камерата върху целта.

— Пълно изгаряне — докладваха те в Сънивейл. — Обектът достигна орбитална скорост. Първоначалните данни ни дават апогей от сто петдесет и шест мили и перигей от сто четиридесет и осем. — Тези данни трябваше да бъдат проверени, но във Вашингтон и NORAD искаха веднага да получат някаква информация.

— Каква е оценката ви? — попита NORAD Сънивейл.

— Всичко говори за изстрелване на спътник за радарно океанско разузнаване. Единствената промяна е, че орбиталната траектория на вмъкване беше южна, а не северна. — Което беше напълно разумно и всички знаеха това. Всяка изстреляна над полюса ракета предвещаваше опасности, за които на никой не му се искаше дори да си помисли.

След тридесет минути данните бяха окончателно потвърдени. Екипажът на RC-135 направи добри снимки на новия съветски спътник. Още преди спътникът да беше направил първата си обиколка, американците го бяха класифицирали като RORSAT. Новият спътник щеше да създаде проблеми на военноморския флот, но това не беше краят на света. Хората в Сънивейл и Чейени маунтийнз продължиха дежурството си.

Групата вървеше по някаква пътека около планината. Вигдис им каза, че това е място, което туристите обичат да посещават. В северната част на планината един малък ледник даваше начало на половин дузина потоци, които на свой ред водеха до обширна равнина, изпълнена с множество малки ферми. Мястото беше добро за наблюдение. Почти всичко под тях се виждаше като на длан, включително и няколкото пътя, които те не изпускаха от очи. Едуардс се зачуди дали да преминат напряко през долината, или да останат на неравния терен на изток от нея.

— Чудя се каква ли е тази радиостанция — каза Смит. На осем мили западно от тях имаше някаква кула. Майк погледна Вигдис и тя сви рамене. Момичето не слушаше радио.

— Не е лесно да се определи от толкова далеч — отбеляза лейтенантът. — Но там вероятно има руснаци. — Той разгъна голямата си карта. В тази част на острова бяха отбелязани множество пътища, но информацията трябваше да се приема с резерви. Само два пътя имаха добра настилка. Останалите бяха отбелязани като „сезонни“, но Едуардс не знаеше какво означава това. Някои от последните бяха добре поддържани, а други — не, но това не можеше да се разбере от картата. Всички съветски войници, които бяха забелязали, се придвижваха с джипове, а не с верижните бронетранспортьори, които бяха видели в деня на нахлуването. Един добър шофьор с джип обаче можеше да отиде почти навсякъде. Колко добри бяха съветските войници по отношение на шофирането на джипове върху неравен терен… „Има толкова много неща, за които трябва да мислим“, каза си Едуардс.