Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Тази е три килограма — каза тя, без да изпуска рибата.

На десет години Майк беше уловил петдесеткилограмова риба тон, но тази кафява пъстърва му изглеждаше много по-голяма. Той нави кордата. „Пет килограма риба за двадесет минути — помисли си той. — Изглежда, че майката земя все още може да изхрани човечеството.“

Хеликоптерът се появи изневиделица. Духаше западен вятър — машината вероятно беше патрулирала на изток по пътя — и хеликоптерът беше на по-малко от миля от тях, когато чуха шума от въртенето на петвитловия винт да се насочва към тях.

— Всички да замръзнат! — извика Смит. Пехотинците имаха добро прикритие, но Майк и Вигдис бяха на открито.

— О, боже! — въздъхна Едуардс. Той нави докрай кордата. — Свали рибата от куката. Успокой се.

Тя се страхуваше да погледне към приближаващия хеликоптер и впери поглед в лейтенанта. Ръцете й трепереха, докато сваляше гърчещата се пъстърва от куката.

— Всичко ще бъде наред, Вигдис — Едуардс обви ръка около кръста й и бавно се отдалечи от потока. Ръката му притегли тялото му по-близо до нейното. Това го изненада повече от внезапната поява на съветския хеликоптер. Момичето беше по-силно, отколкото Майк си бе мислил, и ръката й оставяше топла ивица по гърба и гърдите му.

Хеликоптерът се намираше на по-малко от петстотин ярда и се насочваше точно към тях с наведен нос и насочена към двамата картечница.

Едуардс разбра, че няма спасение. Автоматът му се намираше под камуфлажното яке, на петдесет фута от него. Ако се придвижеше достатъчно бързо, за да го вземе, руснаците щяха да разберат защо бърза толкова. Краката му се подкосиха, докато гледаше как смъртта се приближава към него.

Вигдис бавно и внимателно вдигна ръката, в която държеше рибата. Тя използва два пръста, за да хване обвитата около кръста й ръка на Майк, и я вдигна нагоре и наляво, за да я постави върху лявата си гръд. След това вдигна рибата високо над главата си. Майк пусна въдицата и се наведе, за да вдигне другата пъстърва. Вигдис последва движенията му и успя да задържи ръката му на място. Лейтенантът вдигна своята риба, докато щурмовият Ми-24 стоеше увиснал във въздуха на около петдесет ярда пред него. Винтът му вдигна облак пръски от околното тресавище.

— Махай се — изръмжа Майк през ухилените си зъби.

— Баща ми обича да ходи за риба — каза старши лейтенантът, докато въртеше лоста за управление на хеликоптера.

— Мамка й на рибата — отвърна мерачът. — Искам да хвана една от тези. Я виж къде е ръката на младото копеле!

„Те вероятно изобщо не знаят какво става — помисли си той. — Или пък ако знаят, са достатъчно умни, за да не предприемат нищо. Хубаво е да се види, че някои хора са останали незасегнати от лудостта, която е обзела целия свят…“ Пилотът погледна към индикатора за горивото.

— Изглеждат безобидни. Остава ни гориво за още тридесет минути. Време е да се връщаме.

Хеликоптерът се стабилизира при опашката и за една ужасна секунда Едуардс си помисли, че руснаците смятат да се приземят. Тогава машината се завъртя и се отправи на югозапад. Един от войниците в пътническото отделение им помаха с ръка. Вигдис му отвърна със същото. Едуардс не беше осъзнал, че момичето не носи сутиен. Той не смееше да си помръдне ръката, за да не бъде изтълкувано погрешно движението му. Защо беше направила това? За да измами руснаците, за да придаде увереност на него, или на себе си? Това, че идеята й бе свършила работа, изглеждаше маловажно. Пехотинците все още лежаха в укритията си. Лейтенантът и момичето стояха сами и лявата му ръка сякаш гореше, докато мозъкът му се чудеше какво да направи.

Вигдис реши проблема му. Ръката му се плъзна надолу, когато тя се обърна към него и зари лице върху рамото му. „Ама и аз съм една картинка — помисли си лейтенантът. — Стоя си тук и с една ръка прегръщам най-красивото момиче, което съм срещал в живота си, а в другата държа някаква проклета риба.“ Той пусна рибата на земята, обви и двете си ръце около Вигдис и я притисна силно към себе си.

— Добре ли си?

Тя го погледна в очите.

— Мисля, че да.

Онова, което изпитваше към момичето, можеше да бъде описано само с една дума. Едуардс знаеше, че сега не е подходящото време и място, но думата си оставаше. Той я целуна нежно по бузата. Усмивката, която получи в отговор, имаше много по-голямо значение за него от всичките страстни срещи в живота му.

— Извинете, деца — каза сержант Смит на няколко фута от тях.

— Да. — Едуардс се отдръпна. — Да тръгваме, преди да решат да се върнат.