Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Но сега той стоеше пред огледалото и гледаше подпухналите очи на един мъж, на когото му се искаше съпругата му да е при него в момента.

Морис отиде до кухнята на едноетажната си къща и си направи кафе, без да мисли. Сутрешният вестник беше на стъпалото пред вратата и той се улови, че чете разкази за войната, за които знаеше, че са или неточни, или твърде стари. Събитията се развиваха твърде бързо и репортерите не смогваха да ги отразят навреме. Във вестника беше публикуван разказ на очевидец от неназован ескадрен миноносец за ракета, която успяла да проникне през отбранителните системи на кораба. Един „анализ“ обясняваше колко остарели били надводните кораби, за да се справят с масирана ракетна атака, и питаше къде са прехвалените самолетоносачи на флота. Морис си помисли, че това е добър въпрос.

Допи кафето си и отиде в банята да си вземе един душ. Реши, че ако не може да спи, то поне може да поработи. В гардероба си имаше една бяла ежедневна униформа. Той я облече и тръгна към колата си. Навън вече се съмваше, когато Морис се отправи към базата на ВМФ в Норфолк.

След четиридесет минути се намираше в една от няколкото оперативни зали, където се картографираха координатите на конвоите и предполагаемите координати на съветските подводници. Върху стената в далечния край на залата имаше табло, на което беше изписан предполагаемият брой на съветските средства и броят и видът на унищожените до момента. На друго табло бяха изписани загубите. Морис си помисли, че хората от разузнаването не са сгрешили. Войната по море, изглежда, беше равностойна — но за руснаците равновесието означаваше победа.

— Добро утро, командир — каза COMNAVSURFLANT. Още един мъж, който не беше спал много. — Изглеждате малко по-добре.

„По-добре от какво?“ — зачуди се Морис.

— Имаме някои добри новини.

Екипажите на бомбардировачите B-52 бяха нервни въпреки силния ескорт от изтребители. На пет хиляди фута над тях летеше една ескадрила F-14, които току-що бяха презаредили резервоарите си от цистерни KC-135. В момента втората ескадрила пълнеше резервоарите за изпълнението на своята част от мисията. Слънцето едва се бе подало над хоризонта и океанът под тях все още представляваше тъмна маса вода. Часът беше три сутринта местно време — периодът, в който човешките реакции бяха най-бавни.

Аларменият звънец накара съветските пилоти да скочат от койките си. На наземните екипи им бяха необходими по-малко от десет секунди да започнат подготовката на самолетите за полет. Летците се изкатериха по стоманените стълби, настаниха се в кабините си и включиха радиостанциите си, за да разберат каква е тревогата.

— Силни вражески електронни смущения от запад — обяви полковият командир. — План Три. Повтарям, План Три.

Радарните оператори в контролния камион току-що бяха видели как екраните им се превръщат в маса бели шумови смущения. Срещу базата започваше американско въздушно нападение — вероятно с B-52 и вероятно с много самолети. Американските самолети скоро щяха да бъдат толкова близо, че наземните радари щяха да пробият смущенията. Дотогава обаче изтребителите трябваше да се опитат да изтласкат бомбардировачите възможно най-далеч от базата, за да намалят броя им, преди да атакуват целите си.

Съветските пилоти бяха преминали през интензивни учения по време на престоя си в Исландия. Само след две минути първата двойка МиГ-29 напускаше пистата; след седем всички бяха във въздуха. Според съветския план една трета от изтребителите останаха над Кефлавик, а останалите се втурнаха на запад към източника на смущенията с включени прицелни радари. Те се бяха отдалечили на десет минути от базата, когато смущенията спряха. Един МиГ установи радарен контакт с оттеглящ се самолет за радиоелектронно подавяне и се свърза по радиото с Кефлавик само за да научи от наземните диспечери, че върху екраните в радиус сто километра не се вижда нищо.

Една минута по-късно смущенията бяха подновени, този път от юг и от изток. МиГ-овете отлетяха на юг, но този път много по-внимателно. Заповядано им беше да изключат радарите си и да ги включат едва когато се отдалечаха на сто мили от брега, но когато ги включиха отново, не откриха нищо. Който и да излъчваше смущенията, го правеше от голямо разстояние. Наземните диспечери докладваха, че в първия случай са били използвани три източника на смущения, а във втория — четири. „Твърде много заглушители — помисли си полковият командир. — Опитват се да ни разкарват насам-натам, за да изразходим горивото си.“