Том Клэнси - Операция „Червена буря“

„Нищо не е толкова ужасно, колкото една спечелена битка — освен една загубена битка“ — припомни си Алексеев цитата от коментарите на Уелингтън за битката при Ватерло — една от двата милиона книги в библиотеката на академията „Фрунзе“. Това със сигурност не беше мисъл, написана от руски генерал. Защо ли изобщо му бяха позволили да прочете подобно нещо? Ако войниците можеха да прочетат повече такива забележки и по-малко мисли за славата, какво щяха да направят тогава, ако техните политически господари им наредяха да настъпят срещу врага? „Хайде сега — каза си генералът — това е твърде радикална идея…“ Той уринира срещу едно дърво и се върна в командния пункт.

Береговой се беше надвесил над картата. Алексеев се зачуди какво ли си мислеше генералът — един добър човек и отличен войник — за всичко това.

— Другарю, белгийската бригада току-що се появи отново и атакува левия ни фланг. Успяха да изненадат два полка, които се придвижваха към нови позиции. Там имаме сериозен проблем.

Алексеев се приближи до Береговой и разгледа с какви части разполагаха. НАТО упорито не искаше да реагира според плановете. Атаката беше започнала на мястото, на което се срещаха двете дивизии, от който едната беше изтощена, а втората — със свежи сили, но все още незакалена в боя. Един лейтенант премести няколко брояча. Съветските полкове се оттегляха.

— Задръжте резервния полк на място — заповяда Алексеев. — Придвижете този полк на северозапад. Ще се опитаме да завземем фланга на белгийците, докато се приближават към това кръстовище. — Професионализмът у войника не се губи лесно.

— Е, ето го. — Едуардс подаде бинокъла на сержант Смит. Хвамсфьордур беше все още далеч. За първи път го бяха видели от върха на висок две хиляди фута хълм. Една река под тях водеше до фиорда, който се намираше на повече от десет мили. Всички се бяха снишили, защото се страхуваха, че силуетите им могат да се откроят на фона на залязващото слънце зад тях. Едуардс сглоби радиопредавателя.

— Кучкарник, тук Хрътка. Виждаме целта. — Едуардс знаеше, че е тъпо да казва това. Хвамсфьордур беше дълъг почти тридесет мили, а в най-широката си част достигаше десет мили.

Човекът в Шотландия беше впечатлен. През последните десет часа групата на лейтенанта беше изминала петнадесет километра.

— В каква форма сте?

— Ако искаш да продължим по-нататък, приятел, това радио може да откаже да работи.

— Разбрано, приех това. — Майорът се опита да не се разсмее. — Къде точно се намирате?

— На около пет мили източно от кота 578. Сега, когато вече пристигнахме, защо не ни кажете причината да сме тук? — предложи Едуардс.

— Ако забележите каквото и да е, повтарям, каквото и да е, раздвижване на руснаците, искаме да знаем за това незабавно. Ако някой руснак реши да се изпикае до някаква скала, ние искаме да знаем за това. Ясно ли е?

— Прието. Искате размера в инчове. Засега не виждаме руснаци. Вляво от нас има някакви руини, а надолу по реката се вижда някаква ферма. И на двете места не се забелязва движение. Има ли определено място, на което искате да отидем?

— Работим по този въпрос. Засега не мърдайте. Намерете си добро скривалище и стойте там. Как сте с храната?

— Имаме риба за един ден, но виждаме едно езеро, където можем да си наловим още. Помниш ли, ти ми каза, че ще изпратиш няколко пици, Кучкарник? Точно сега бих убил човек за една. С пеперони и лук.

— Рибата е добра храна за вас, Хрътка. Сигналът ви отслабва. Трябва да помислите за батериите си. Нещо друго за отбелязване?

— Отрицателно. Ще се обадим, ако забележим нещо. Край. — Едуардс изключи захранването. — Пристигнахме си у дома, момчета!

— Това е добра новина, шкипер — разсмя се Смит. — И къде е това у дома?

— От другата страна на онази планина се намира Будхардалур — каза Вигдис. — Чичо Хелги живее там.

„Там вероятно ще можем да се нахраним както трябва — каза си Едуардс. — Може би ще има малко агнешко, няколко бири или нещо по-силно, а и легло… истинско, меко легло с чаршафи и с онези хубави юргани, които използват в тази страна. И баня с гореща вода за бръснене. И паста за зъби.“ Едуардс усещаше, че вони. Те се опитваха да се измият в потоците, когато можеха, но в повечето случаи не можеха. „Воня като пръч — помисли си Едуардс. — Каквото и да означава това. Но ние вървяхме толкова дълго, за да направим подобна глупост.“

— Да подсигурим мястото, сержант.

— Слушам, шкипер. Роджърс, лягай долу. Гарсия, с теб поемаме първото дежурство. Четири часа. Ти застани на онова възвишение там, а аз ще отида вдясно. — Смит се изправи и погледна Едуардс. — Хубаво е, че най-после ще можем да си починем малко, шкипер.