Том Клэнси - Операция „Червена буря“

На долната палуба заварчиците работеха в дълбоката до колене морска вода, опитвайки се да запушат пробойните в херметичните прегради на фрегатата. Работата им продължи девет часа, след което помпите изпомпиха водата от наводнените отделения.

Заварчиците още не бяха свършили, когато флотският влекач „Папаго“ се изравни с квадратната кърма на „Фарис“. Боцман Кларк ръководеше прехвърлянето и закрепването на здравото буксирно въже. Един час по-късно влекачът теглеше фрегатата на изток със скорост четири възела. Тегленето ставаше с кърмата напред, за да бъде предпазена повредената носова част. Морис заповяда буксирният хидролокатор да бъде пуснат през носа, за да им осигури минимална възможност за защита. Бяха поставени няколко допълнителни наблюдатели, които да се оглеждат за следи от перископи. Пътят към дома щеше да бъде бавен и опасен.

— Пази се, Паша.

— Както винаги, другарю генерал — усмихна се Алексеев. — Да вървим, капитане.

Сергетов последва началника си. За разлика от предишния си излет до фронтовата линия, този път двамата бяха облечени в защитни жилетки. Генералът беше въоръжен само с пистолет и носеше куфарчето с картите си. Капитанът вече официално беше не само щабен офицер, но и телохранител на шефа си, и затова бе въоръжен с чешки картечен пистолет, прехвърлен на ремък през рамото му. Капитанът забеляза, че този път началникът му беше друг човек. При първото им посещение на фронта Алексеев се бе държал сдържано, почти колебливо, и на младия офицер дори не му беше минало през ума, че въпреки чина си шефът му също никога не беше участвал в истинско сражение и по тази причина се държеше предпазливо като новобранец. Не и сега. Алексеев беше помирисал барут и вече знаеше какво вършеше работа на предната линия и какво не. Промяната беше забележителна. Сергетов си помисли, че баща му се бе оказал прав — Алексеев беше човек, с когото трябваше да се съобразяват. В хеликоптера с тях щеше да пътува и един полковник от ВВС. Щурмовият Ми-24 се издигна в тъмнината, придружаван от ескорта си от изтребители.

Хората, които оценяваха важността на видеокасетофона, не бяха много. Той наистина беше полезно устройство в домашни условия, но едва когато преди две години един капитан от холандската армия бе демонстрирал гениалната си идея, полезността му за военни нужди бе доказана — първо в тайни изпитания в Германия, а след това и в Съединените щати.

Самолетите за радарно наблюдение на НАТО се намираха на обичайните си позиции високо над река Рейн. Големите E-3A „Сентри“, познати повече като AWACS, и по-малките, не толкова известни, TR-1 летяха в отегчителни кръгове или по права линия далеч зад фронтовата линия. Функциите им не бяха съвсем еднакви. Самолетите от типа AWACS се занимаваха най-вече с въздушния трафик. Самолетите от типа TR-1, които по същество представляваха подобрен вариант на ветерана U-2, търсеха превозни средства на земята. Първоначално TR-1 се бяха оказали неефикасни. Те следяха твърде много цели, повечето от които представляваха неподвижни радарни рефлектори, дислоцирани навсякъде от Съветите, и натовските командири бяха затрупани от информация, която беше твърде разбъркана, за да им бъде полезна. Тогава се появи видеокасетофонът. Всички предадени от самолетите данни така или иначе биваха записвани на видеокасета, защото това беше удобен начин за съхраняването им, но вградените в натовската система видеокасетофони имаха ограничени възможности. Холандският капитан бе донесъл своя личен видеокасетофон в службата си и бе демонстрирал как чрез използването на бързо пренавиване на лентата напред и назад е възможно не само да се покаже накъде вървяха нещата, но и какъв беше техният източник. Компютърната обработка улесняваше още повече тази задача, като премахваше предмети, които не се бяха премествали поне веднъж в продължение на два часа. По този начин се елиминираха съветските радарни примамки и НАТО разполагаше с чисто ново разузнавателно средство.

От всяка касета се правеха по няколко копия и екип от над сто експерта от разузнаването и въздушния трафик преглеждаха данните денонощно. Някои се занимаваха с нормално тактическо разузнаване. Други търсеха модели. Голям брой камиони, придвижващи се през нощта към фронтовата линия и назад, можеше да означава само совалкови курсове за попълване на запасите от гориво и муниции. Когато няколко превозни средства се отделяха от конвой и бъдеха дислоцирани паралелно на фронтовата линия, това означаваше, че артилерията се подготвя за атака. Екипът беше научил, че най-сложната му задача е да предаде данните на фронтовите командири достатъчно бързо, за да могат те да се възползват от тях.