Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Три часа след като бяха напуснали лагера, вече бяха изкачили десет контурни линии — двеста метра, или шестстотин петдесет и шест фута, — като според картата бяха преминали от окръг Скоррадалсхреппур в окръг Лундаррейкядасхреппур. Наоколо нямаше пътен знак, който да уведомява за това, защото исландците бяха достатъчно умни и знаеха, че всеки, който пътуваше из тези места, живееше някъде наблизо и нямаше нужда от пътни знаци. Групата беше възнаградена за усилията си с два километра сравнително равен терен между две блата. На около четири мили пред тях земята беше покрита със скали и пепел от нещо, което приличаше на угаснал вулкан.

— Да си починем — каза Едуардс. Той седна до една еднометрова скала, за да има на какво да се облегне, и се изненада, когато Вигдис дойде и седна на няколко фута пред него.

— Как си днес? — попита я той. Очите й вече не бяха безжизнени. Може би демоните, които я бяха събудили вчера, си бяха отишли? „Не — помисли си Едуардс, — те никога не си отиват завинаги, но човек трябва да е жив, за да сънува кошмари, а и с времето споменът избледнява.“ Времето лекуваше всичко, освен смъртта.

— Не съм ти благодарила, че ми спаси живота.

— Не можехме да стоим там и да гледаме как те убиват — каза той и се запита дали не я излъга. Ако руснаците просто бяха убили всички обитатели на къщата, щеше ли той да ги нападне, или щеше да изчака и да плячкоса къщата, след като си заминеха?

— Не го направих заради теб, не само заради теб.

— Не разбирам.

Едуардс извади портфейла си от задния джоб, отвори го и й показа една снимка, правена преди пет години.

— Това е Сенди, Сандра Милър. Израснахме в един и същ квартал, учихме заедно. Някой ден може би щяхме да се оженим — каза тихо лейтенантът. „А може би нямаше — призна си той мислено. — Хората се променят.“ — Аз постъпих в Академията на ВВС, а тя беше приета в Университета на Кънектикът в Хартфорд. През месец октомври на втората си година там тя изчезна. Била изнасилена и убита. Една седмица по-късно намериха тялото й захвърлено в някаква канавка. Човекът, който го е направил — те никога не успяха да докажат, че той е убил Сенди, но доказаха, че е изнасилил две други момичета в университета, — е, сега той е в лудница. Казаха, че бил луд и че не знаел какво върши. И някой ден докторите ще кажат, че е оздравял, и ще го пуснат да си ходи, а Сенди ще си остане мъртва. — Едуардс погледна надолу към скалите. — Не можех да направя нищо. Не съм полицай, а и бях на две хиляди мили оттам. Но този път не можех да допусна това да се случи отново. — Гласът му не издаваше никакви емоции. — Този път беше различно.

— Обичаш ли Сенди? — попита го Вигдис.

„Как да отговоря на този въпрос? — запита се Майк. — Преди пет години сигурно съм я обичал. Но дали все още щях да я обичам, ако беше жива?“ През тези няколко години той беше имал и други връзки. „Но пък и с другите не беше като с нея.“ Той погледна към снимката, която бе направена три дни преди убийството на Сенди. Беше я получил по пощата в Колорадо Спрингс след смъртта й, въпреки че тогава все още не бе знаел, че тя е мъртва. Тъмната й коса, спускаща се до раменете, наклонът на главата й, закачливата усмивка, която вървеше със заразителния й смях… всичко това вече го нямаше.

— Да. — Този път в гласа му се долавяха емоции.

— Значи го правиш заради нея, да?

— Да — излъга Едуардс. „Направих го заради себе си.“

— Не знам името ти.

— Майк, Майкъл Едуардс.

— Ти направи това за мен, Майкъл. Благодаря, че ми спаси живота. — За пръв път на устните й се появи някакво подобие на усмивка. Тя сложи ръката си върху неговата. Дланта й беше мека и топла.

— Първоначално си помислихме, че просто са изгубили управление и са излетели от пътя. Намерихме това в пикапа. — Майорът от полевата полиция държеше в ръката си горната част на счупена бутилка водка. — След това обаче медицинският сътрудник, който прибра личните им вещи, откри това.

Майорът дръпна гумения чаршаф, покриващ един от труповете, който беше изпаднал от автомобила при удара в скалите. Прободната рана в гърдите можеше да бъде само от удар с нож.

— А вие твърдяхте, че исландците са покорни като овце, другарю генерал — отбеляза саркастично полковникът от КГБ.

— Трудно може да се определи какво точно се е случило — продължи майорът. — Наблизо е имало ферма, която е изгоряла до основи. В развалините открихме два трупа. И двата са били застреляни.