Том Клэнси - Операция „Червена буря“

„Фарис“ стоеше край кея за зареждане, където щеше да получи гориво за котлите си и авиационно гориво за хеликоптера. Изстреляното от фрегатата ASROC торпедо и изразходваните шест ракети с диполни отражатели вече бяха подменени. Единственото нещо, което все още трябваше да бъде натоварено, бе храната. Ед Морис предаде рапорта за патрулната си мисия на куриер, който щеше да го достави на командира на неговата ескадра. Той можеше да направи това и сам, но не разполагаше с достатъчно време. Фрегатата трябваше да отплава след дванадесет часа като ескорт на натоварен е муниции и тежка екипировка конвой, който щеше да отпътува за френските пристанища Льо Хавър и Брест.

Морис беше получил доклада на флотското разузнаване. Положението се беше влошило значително. Двадесет натовски подводници бяха разположени в празнината в линията G-I-UK и се опитваха да покрият загубата на SOSUS връзката. Те докладваха, че са потопили значителен брой съветски подводници, но казваха и че голям брой са успели да се измъкнат и Морис знаеше, че към всяка подводница, която със сигурност се бе промъкнала през блокадата, можеха да бъдат прибавени по четири или пет неизвестни. Първият конвой беше изминал буквално необезпокояван маршрута си, малкото съветски подводници в Атлантическия океан трябваше да покриват голяма площ и бяха принудени да се спускат шумно на висока скорост към целите си от конвоите. Сега положението се беше променило. Смяташе се, че в момента в Атлантическия океан имаше около шестдесет съветски подводни лодки, като поне половината от тях бяха атомни. Морис обмисли цифрите — с колко подводници разполагаше противникът, колко подводници твърдяха, че са унищожили натовските сили — и се зачуди дали шестдесет не беше твърде оптимистична преценка.

На всичкото отгоре трябваше да мисли и за бомбардировачите. Конвоят щеше да се движи на юг, което щеше да удължи пътуването с цели два дни, но така съветските „Бекфайър“ трябваше да използват предела на възможностите си, за да го достигнат. Освен това, тридесет минути преди преминаване на съветските спътници конвоят щеше да променя курса си на запад с надеждата, че Съветите щяха да насочат своите бомбардировачи и подводници към погрешни координати. Две авионосни бойни групи се намираха в открито море и щяха да осигурят подкрепа, ако се наложеше. Очевидно беше, че командването искаше да заложи капан на руските бомбардировачи. Авионосните групи щяха да плават по курс на избягване, опитвайки се да избегнат изцяло засичането от спътник.

Морис знаеше, че това е възможно и в основата си представляваше упражнение по геометрия, но една такава задача поставяше сериозни ограничения пред свободата на действие на самолетоносачите. Освен това, наличието на самолетоносачи щеше да доведе до прехвърлянето на част от патрулните самолети за ПЛБ към авионосните групи, а конвоите разчитаха до голяма степен на тези самолети. Това беше компромис, но в крайна сметка целият живот и със сигурност всяка военна операция, представляваха поредица от компромиси. Морис запали цигара без филтър. Той се бе отказал от този навик преди много години, но на половината път от първия си боен курс се бе озовал в магазина на кораба и си бе купил картон освободени от данъци „морски“ цигари. Според него допълнителната заплаха за живота му беше минимална. Врагът вече беше потопил девет ескадрени миноносеца и фрегати, като два от корабите бяха потънали с целия си екипаж.

Едуардс беше намразил контурните линии с цвят на ръжда върху картите си. Всяка от тези линии показваше промяна от двадесет метра в надморската височина. Той се опита да провери цифрите наум, но резултатът беше все един и същ — двадесет метра. Понякога линиите се намираха една от друга на разстояние една осма от инча. Друг път биваха наблъскани толкова близо една до друга, че лейтенантът почти очакваше да се натъкне на отвесна стена. Той си спомни единствения път, когато бе ходил във Вашингтон. Тогава с баща си бяха отминали с презрение опашката от туристи, които чакаха асансьора, за да се изкачат на паметника на Вашингтон, като бяха предпочели да извървят сто и петдесетте метра по витата стълба до площадката на върха на паметника. Двамата бяха стигнали до горе уморени, но горди. Сега на Едуардс му се налагаше да изкачва същото разстояние на всеки деветдесет минути, само че този път нямаше гладки стъпала и на върха не го очакваше асансьор, който после да го спусне надолу… нито пък такси, което да го закара до хотела.