Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Един час по-късно един щурмови хеликоптер Ми-24 се издигна във въздуха и се отправи към района на изгорялата ферма.

— Още веднъж ли? — попита Толанд.

— Нямаме почивен ден, командир — отвърна полковникът. — Преди двадесет минути два полка „Бекфайър“ са напуснали базите си. Ако искаме да спипаме танкерите им, ще трябва да действаме светкавично.

Само след няколко минути два EA-6B „Праулер“, специализирани в откриването и заглушаването на вражески радарни и радиопредавателни станции, набираха височина по северозападен курс. Най-характерният белег на самолетите EA-6B, които пилотите с обич бяха нарекли „Куиър“, бяха куполите им, които бяха инкрустирани със злато, за да предпазват чувствителните бордови инструменти от електромагнитните излъчвания. Докато самолетите се издигаха в небето, техните пилоти и електронни техници вече бяха започнали работа в златните си клетки.

След два часа те забелязаха плячката си, изпратиха до базата координатите на пеленгите си и четири F-14 „Томкет“ се стрелнаха по пистата в Сторноуей.

На височина тридесет и шест хиляди фута „Томкетите“ летяха кръгообразно на север и на юг от предполагаемия курс на съветските танкери. Мощните им прицелно-насочващи радари бяха изключени и те прочесваха небето с телевизионни камери, които можеха да разпознаят самолет на разстояние четиридесет мили. Метеорологичните условия бяха идеални и с изключение на няколко облачета небето беше чисто, така че двигателите им не оставяха следи, които да издадат присъствието им. Пилотите им обикаляха секторите си, а очите им прескачаха от таблото с индикаторите към хоризонта — цикъл, който се повтаряше на всеки десет секунди.

— Я виж тук… — каза командирът на ескадрилата на оръжейния си оператор. Оръжейникът на задната седалка на изтребителя насочи камерата към самолета.

— Прилича ми на „Беджър“.

— Едва ли е сам. Да изчакаме.

— Слушам.

Бомбардировачът се намираше на повече от четиридесет мили. Скоро се появиха още два, придружавани от нещо по-малко.

— Това е изтребител. Значи руснаците имат ескорт от изтребители толкова далеч? Преброявам общо… шест цели. — Оръжейният оператор затегна презраменните си колани и активира управлението на ракетите си. — Всички оръжия активирани и готови за бой. Първо изтребителите?

— Първо изтребителите, маркирай ги — съгласи се пилотът. Той включи радиопредавателя си. — Втори, тук „Водач“, имаме четири танкера и два изтребителя по курс приблизително нула-осем-пет, на четиридесет мили западно от моята позиция. Влизаме в бой. Приближете се. Край.

— Прието. Тръгваме, „Водач“. — Втори направи рязък завой и придвижи ръчката за управление на газта до крайно положение напред.

Радарът на водещия самолет бе включен. Сега четирите танкера и двата изтребителя бяха идентифицирани. Първите две ракети „Феникс“ щяха да бъдат насочени срещу изтребителите.

— Огън!

Двете ракети бяха освободени от пилоните си, включиха двигателите си и се насочиха към целите.

Руските танкери засякоха AWG-9 радара на натовския изтребител и се опитаха да се измъкнат. Придружаващите ги изтребители превключиха на пълна мощност и активираха своите прицелни радари само за да разберат, че нападащите ги самолети все още се намират извън обсега им. Двата съветски изтребителя включиха заглушителните си устройства и започнаха да подскачат нагоре-надолу, докато скъсяваха разстоянието с надеждата да изстрелят своите ракети. Те нямаха достатъчно гориво, за да избягат, а и задачата им беше да държат вражеските изтребители далеч от танкерите.

Фениксите цепеха въздуха със скорост пет пъти по-висока от скоростта на звука и изминаха разстоянието до целите си за по-малко от една минута. Единият от съветските пилоти изобщо не видя ракетата, която се заби в самолета му и го превърна в черно-червено кълбо. Другият забеляза насочващата се срещу него ракета и дръпна лоста за управление назад една секунда преди експлозията. Ракетата не улучи, но осколките се забиха в дясното крило на изтребителя и пилотът започна да се опитва да овладее машината, която падаше надолу.

Намиращите се зад изтребителите танкери се разделиха на двойки, като два се отправиха на север, а останалите два — на юг. Водещият „Томкет“ се втурна след северната двойка и свали двата съветски самолета с останалите си две ракети. Колегата му изстреля две ракети, от които едната улучи целта си, но другата бе заблудена от заглушителите на „Беджъра“ и пропусна. Вторият F-14 продължи да скъсява разстоянието и изстреля още една ракета. Сега той се намираше толкова близо до целта си, че пилотът му можеше да я следи с поглед. Ракетата AIM-54 избухна на три метра зад опашката на съветския танкер. Нагорещените осколки разкъсаха обшивката на целта и взривиха остатъчните газове в резервоарите за презареждане. Съветският бомбардировач изчезна посред огромно оранжево кълбо.