Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Ние атакуваме предварително подготвени позиции още от самото начало на войната. Ако успеем да преминем през тях…

— Да. Придвижването напред ще намали загубите ни и ще ни постави в много по-изгодно положение. Трябва да направим пробив. — Алексеев погледна картата. Малко след разсъмване на следващата сутрин една армия — четири мотострелкови дивизии, подсилени от една танкова дивизия, — щеше да се хвърли срещу позициите на НАТО. — И това, изглежда, е подходящото място. Искам пак да бъда на предната линия.

— Както искаш, Паша. Но внимавай. Между другото, лекарят ми каза, че раната на ръката ти е от шрапнел. Полага ти се медал за раняване по време на бой.

— За това тук ли? — Алексеев погледна превързаната си ръка. — Порязвал съм се по-лошо, докато съм се бръснел. Не искам медал за тази рана; ако ми го дадат, това ще бъде обида за нашите войници.

Хеликоптерът се появи на две мили западно от тях, докато слизаха по един скалист склон. Машината летеше ниско, на около триста фута над хребета, и се движеше бавно към тях. Пехотинците моментално залегнаха и пропълзяха до места, където можеха да се прикрият в сенките. Едуардс направи няколко крачки към Вигдис и я накара да залегне. Тя беше облечена в бял пуловер, който я правеше лесно забележима. Лейтенантът свали полевото си яке и го уви около нея, придържайки надолу главата й, за да сложи качулката върху русата й коса.

— Стой напълно неподвижно. Те ни търсят. — Едуардс вдигна глава за кратко, за да види къде се намират хората му. Смит му махна да залегне. Лейтенантът се прилепи до земята, като държеше очите си широко отворени, за да може да наблюдава хеликоптера с периферното си зрение. Машината беше Ми-24. Едуардс можеше да види ракетните пилони, висящи под късите, дебели крила от двете страни на корпуса. И двете врати на пътническото помещение бяха отворени и вътре се виждаше едно отделение пехотинци, които гледаха надолу стиснали готовите си за стрелба оръжия. — О, мамка му!

С приближаването на хеликоптера шумът от турбовитловите двигатели се усилваше и въртенето на масивния петвитлов ротор вдигаше от земята вулканичния прах, който покриваше всичко върху платото, което току-що бяха напуснали. Едуардс стисна здраво пистолетната дръжка на автомата и свали предпазителя. Хеликоптерът се приближаваше почти странично, с насочени към равнината зад морските пехотинци ракетни пилони. Едуардс вече можеше да види картечниците на носа на съветския Ми-24 — някакви въртящи се оръдия, подобни на американското миниоръдие, което изстрелваше по хиляда снаряда в минута. Групата му нямаше абсолютно никакъв шанс срещу такова оръжие.

— Завий, копеле! — прошепна Майк.

— Какво прави? — попита Вигдис.

— Просто се отпусни и стой неподвижно — отвърна лейтенантът. „О, господи, не им позволявай да ни забележат…“

— Там! Погледни към един часа — каза мерачът от предната седалка на хеликоптера.

— В крайна сметка ще се окаже, че тази мисия не е пълен провал — отговори пилотът. — Давай.

Мерачът центрира мерника си и зареди картечницата, поставяйки селектора в позиция за откос от пет изстрела. Целта му стоеше относително неподвижно, когато той натисна спусъка.

— Улучих го!

Едуардс подскочи от звука. Вигдис остана напълно неподвижна. Лейтенантът премести леко автомата си, насочвайки го към хеликоптера, който обаче се движеше на юг и изчезна под линията на хребета. Едуардс видя три глави да се надигат над земята. По какво бяха стреляли руснаците? Звуците от двигателя се промениха, когато хеликоптерът кацна някъде наблизо.

Мерачът беше улучил самеца с три куршума, които бяха нанесли малки поражения на годните за ядене тъкани. Четиридесеткилограмовото животно имаше достатъчно месо, за да нахрани екипажа на хеликоптера и отделението пехотинци. Сержантът на парашутистите преряза гърлото на елена с бойния си нож, след което се зае да вади вътрешностите. Местните елени не бяха като животните, за които баща му ходеше на лов в Сибир, но за първи път от три седмици на сержанта му се удаваше възможност да хапне прясно месо. Това беше достатъчно да осмисли иначе отегчителната мисия. Трупът бе натоварен в хеликоптера и две минути по-късно машината се издигна до височина за полет и се отправи назад към Кефлавик.

Те гледаха как се отдалечава и чуваха как звукът от въртенето на ротора бавно заглъхва в слабия ветрец.

— За какво беше всичко това? — обърна се Едуардс към сержанта.