Том Клэнси - Операция „Червена буря“

Няколко фактора им пречеха да се откажат. На първо място бе страхът, че съветската дивизия, която бяха наблюдавали, можеше да разшири периметъра си и да ги залови. На никой от четиримата не му се искаше да бъде военнопленник на руснаците. Но страхът им от провал беше още по-силен. Те имаха възложена мисия, а за човек няма по-строг надзирател от собствените му очаквания. След това идваше ред и на гордостта. Един от принципите, които Едуардс беше запомнил по време на обучението си в Колорадо Спрингс, бе, че офицерът трябваше да дава пример на хората си. Морските пехотинци, разбира се, не можеха да си позволят да бъдат надминати от някакъв си „бърсач на крила“. Въпреки че никой от тях не осъзнаваше това, тези причини караха четиримата да продължават да вървят напред единствено за да не бъде наранена гордостта им.

— Ще вали — каза Смит.

— Да, ще имаме добро прикритие — отвърна Едуардс, който все още седеше на земята. — Да изчакаме дъжда. За бога, никога не съм си мислил, че да работиш на дневна светлина, може да бъде толкова трудно. Има нещо странно в това, че шибаното слънце никога не залязва.

— И още как. На всичкото отгоре свърших цигарите — изръмжа сержантът.

— Пак ли ще вали? — изпъшка редник Гарсия.

— Свиквай — посъветва го Едуардс. — През юли тук вали средно по седемнадесет дни, а досега се очертава мокра година. От какво мислиш е пораснала толкова тази трева?

— И вие харесвате това място? — Гарсия беше толкова смаян, че забрави да каже задължителното „сър“. Исландия нямаше нищо общо с родното му Пуерто Рико.

— Баща ми се занимава с лов на раци в Ийстпойнт, щата Мейн. Когато бях малък, излизах с него в морето при всяка възможност и времето винаги беше като това тук.

— Какво ще правим, когато стигнем до онази къща, сър? — Смит отново насочи вниманието към важните неща.

— Ще помолим да ни дадат храна…

— Да помолим? — изненада се Гарсия.

— Ще помолим. И ще си я платим, в брой. И ще се усмихваме. И ще кажем: „Благодаря, господине“ — каза Едуардс. — Не забравяйте за добрите обноски, момчета, ако не искате собственикът на тази къща да се обади на Иван, десет минути след като си тръгнем. — Той огледа хората си. Последната му забележка ги беше накарала да се замислят.

Дъждът започна само с няколко капчици. Две минути по-късно валеше като из ведро и видимостта спадна на няколкостотин ярда. Едуардс се изправи бавно на крака, което накара морските пехотинци да направят същото, и групата тръгна надолу по хълма. Слънцето се скри зад някакъв хълм. Хълмът, който вероятно щеше да им се наложи да изкачат на следващия ден и който по тази причина им приличаше на планина, си имаше име, но никой не беше в състояние да го произнесе. Когато преминаха четвърт миля от фермата, беше станало толкова тъмно, че видимостта беше едва осемдесет ярда.

— Приближаваща кола. — Смит пръв забеляза светлините от фаровете. Четиримата моментално се хвърлиха на земята и инстинктивно насочиха автоматите си към двете светещи точки на хоризонта.

— Успокойте се, момчета. Този път е разклонение на главния и тези светлини може просто да… мамка му! — изруга Едуардс. Фаровете не бяха завили по острия завой на крайбрежната магистрала и сега се движеха по посока на фермата. Дали беше автомобил, или бронирана машина с включени бойни светлини?

— Разпръснете се и си дръжте очите отворени на четири. — Смит остана с лейтенанта, а двамата редници се преместиха на около петдесет ярда надолу по хълма.

Едуардс лежеше неподвижно, подпрял лакти в мократа трева, и се взираше през бинокъла. Той не мислеше, че бяха открити. Камуфлажните дрехи на морските пехотинци ги правеха почти невидими на дневна светлина, стига да не се движеха твърде бързо. В тъмнината те представляваха само няколко прозрачни сенки.

— Прилича ми на пикап с висока проходимост или нещо от този род. Фаровете се намират доста над земята и подскачат твърде много за бойна машина — разсъждаваше на глас лейтенантът.

Светлините се приближиха право — но бавно — към къщата и спряха. Вратите на превозното средство се отвориха, от него излязоха няколко души, които застанаха пред фаровете, преди те да бъдат угасени.

— По дяволите! — изръмжа сержантът.

— А-ха, приличат ми на петима руснаци. Извикай обратно Гарсия и Роджърс, сержант.

— Слушам.

Едуардс държеше бинокъла си насочен към къщата. Вътре нямаше запалени електрически крушки и лейтенантът предположи, че тази област получаваше електричество от Артун, а той беше видял с очите си как бомбите бяха изравнили със земята електростанцията там. Вътре се виждаше някаква мъждукаща светлина, вероятно от свещ или газена лампа. Едуардс си помисли, че фермата му напомня за собствения му дом, където електричеството често биваше прекъсвано от североизточните бури или натрупания по жиците лед. Обитателите на къщата вероятно спяха. „Фермерите си лягат рано и стават рано. Това изтощава човека и го кара да затъпява“, помисли си Едуардс. Той гледаше през бинокъла как руснаците — беше преброил петима — заобикалят къщата. „Също като крадци“, помисли си лейтенантът. Те търсеха… може би групата му? Не. Ако търсеха тях, в колата щеше да има повече от пет души. „Интересно. Сигурно са тръгнали да плячкосват, но какво ще стане, ако някой… за бога, ние знаем, че тук живее някой! Някой е запалил тази лампа. Какво ли са намислили?“